Този опит произвел такъв шум сред учените, че в някои лаборатории дори го повторили. Искали да проверят истинността на резултата и дали собствените им лабораторни плъхове ще покажат същото поведение след заразяването. След като бил проведен на различни места, експериментът бил оценен като безупречен. Освен това изследователите открили, че след заразяването само страхът от котките е отстранен - кучешката урина все още плашела плъховете до смърт.
Резултатите дали начало на бурни дискусии: как е възможно миниатюрни паразити да влияят така драстично върху поведението на дребни бозайници? Да умреш или да не умреш - това е въпросът, на който би трябвало един модерен организъм без паразити в комитета за взимане на решения да може да отговори. Или пък не?
От дребния бозайник до едрия (= човек) не е кой знае какъв скок. Възможно ли е да се намерят и сред нас кандидати, които чрез погрешни рефлекси, реакции или проява на храброст да се вкарат в ситуации, в които да изпитат неистов порив „да са храна на котката“? Един от начините да се намери отговорът е изследването на кръвта на хора, претърпели транспортно произшествие. Учените искали да знаят: има ли сред нещастните жертви на трафика повече носители на токсоплазми, отколкото в непострадалата част от човечеството?
Отговорът гласи: да. Вероятността да претърпим транспортно произшествие е по-голяма, ако сме носители на токсоплазми - най-вече когато инфекцията е активирана, а не си дреме незабелязано. Три малки проучвания, последвани от мащабно изследване, потвърждават този резултат. От 3890 новобранци в Чехия е взета кръв, за да се тества за токсоплазми. В следващите години са проследени всички транспортни произшествия на новобранците. Оказало се, че силни токсоплазмени инфекции, съчетани с определена кръвна група (резус отрицателен), са главните рискови фактори за произшествията. Кръвните групи действително играят роля, когато паразитите ни нападат. Някои групи са по-добре защитени от ефектите на инфекцията от други.
Но къде е мястото на жената с бръснарското ножче в цялата тази картина? Защо не се плаши при вида на кръвта си? Защо разкъсването на кожна тъкан и нерви не боли, а поражда приятна възбуда? Как може болката да се е превърнала в чили сос в принципно скучната ежедневна яхния?
Този въпрос има различни отговори - един от тях е свързан с токсоплазмите. Заразим ли се с тях, имунната ни система активира ензим (IDO), за да ни опази от паразитите. Ензимът разгражда вещество, което натрапниците ядат с удоволствие, и така ги принуждава да преминат в неактивна полусънна фаза. За съжаление, това вещество е и една от съставките при произвеждането на серотонин. (Нека си припомним: недостигът на серотонин може да доведе до депресия или страхови разстройства.)
Липсва ли в мозъка серотонин, защото IDO е грабнал всичкия под носа на паразитите, настроението ни може да се влоши. Освен това нагризани прекурсори на серотонина могат да паснат на определени рецептори в мозъка и там да предизвикат например апатия. Тези рецептори са същите, които са цел и на обезболяващите - резултатът е безразличие и успокоение. Ако искаме да излезем от това състояние и отново да чувстваме нещо, ще са нужни по-интензивни мерки.
Тялото ни е едно умно създание. То претегля ползите и рисковете: когато един паразит в мозъка трябва да бъде преборен, точно тогава сме в лошо настроение. Активирането на IDO често е един вид компромис. От време на време тялото използва този ензим, за да отмъкне храна от собствените си клетки. По време на бременност IDO е още по-активен - но само в близост до точката на контакт с бебето. Там той отмъква храната на имунните клетки. По този начин ги отслабва - и следователно ги прави по-снизходителни спрямо получуждото човешко дете.
Достатъчна ли е апатията, предизвикана от IDO, за да посегне някой на живота си? Или да попитаме иначе: Какво е нужно на човек, за да се замисли за самоубийство? Къде трябва да се разположи един паразит, за да изключи естествения страх от самонараняване?
Страхът се приписва на част от мозъка, който се нарича амигдала. Съществуват нервни влакна, които свързват директно очите с амигдалата. Така при съзирането на паяк можем моментално да усетим страх. Дори когато след травма на тила зрителният център в мозъка е разрушен и човекът е ослепял. Той вече не „вижда“ паяка, но все пак го „усеща“. Така че нашата амигдала играе огромна роля при възникването на страха. Ако амигдалата се повреди, хората може да станат безстрашни.