Токсоплазмите имат по-голямо въздействие върху нас, отколкото ни се струваше преди няколко години. И с това те възвестиха нова епоха. Епоха, в която дори едно безформено парче от котешко изпражнение може да ни покаже какво участва в определянето на нашия живот. Епоха, в която бавно осъзнаваме доколко сме свързани с храната си, с животните си и с миниатюрния свят в нас и около нас.
Страшно ли е? Малко. Но не е ли вълнуващо как стъпка по стъпка успяваме да разкодираме процеси, които досега сме приемали само като съдба? Можем да сграбчим всички рискове в живота си ей така, с двете си ръце. Понякога е достатъчна само лопатка за котешка тоалетна, добре сварено месо и хубаво измити зеленчуци и плодове.
Глисти
Съществуват малки бели червеи, които с удоволствие биха искали да живеят в червото ни. В продължение на векове те са приспособявали поведението си спрямо нашия организъм. Всеки втори човек е приемал тези гости поне веднъж в живота си. Някои изобщо не ги забелязват, при други са като бедствие, за което почти не се говори. Ако погледнем в точния момент, ще видим как ни махат от собствения ни анус. Те са дълги около един до един и половина сантиметра, бели на цвят и някои имат заострен край. По странен начин леко напомнят на самолетните следи в небето, само дето невинаги стават все по-дълги и по-дълги. Всеки, който има уста и пръст, може да се сдобие с глисти. Безпръстните и безустните в случая имат предимство.
Нека да поставим каруцата пред коня, или по-скоро червея. „Бременната“ женска глиста иска да предложи на яйцата си сигурно бъдеще. А това въобще не е лесно. Едно яйце на глист трябва да бъде глътнато от някой човек, да се шмугне в тънкото черво, за да стигне до дебелото черво като пораснал червей. Сега обаче нашата майка Глистка се намира в долната част на червото - храносмилателната посока е обратна на нейните намерения - и се пита: как изобщо да се върне обратно в устата. Тук тя проявява единствения вид интелигентност, която е констатирана при подобни създания - способността си за адаптиране. Дали понятието „дупелизец“ идва оттам, е въпрос, който оставям без отговор.
Женските глисти знаят кога се успокояваме и лягаме хоризонтално без никакво желание да станем отново. Точно тогава те се отправят към ануса. Снасят яйцата си в много малки гънки около ануса и пълзят като луди наоколо, докато не започне да ни сърби. След това бързо се шмугват обратно в червото, тъй като от опит знаят: сега идва ръката и ще свърши останалото. Под одеялото тя е насочена в посока към дупето, право в десетката на сърбежа. Същите нервни пътища, които са предали сърбежното дразнене, сега съобщават: Моля, почеши! Ние се вслушваме в тази подкана и осигуряваме на наследниците на глистите експресна връзка със зона в непосредствена близост до устата.
Кога е най-малко вероятно да си измием ръцете, след като сме почесали дупето си? Когато изобщо не знаем какво се случва, защото спим или сме прекалено уморени, за да отидем в банята. Тъкмо по време на снасянето на яйцата на глистите. Ясно ли е какво ще означава следващият сън за „топване на пръста в шоколадова торта“? Ще означава, че тези яйца са се запътили към родния си дом: устата ни. Който сега си казва „бляк“, може би е забравил, че поглъщаме и кокоши яйца. Само че те са много по-големи и обикновено ги сваряваме предварително.
Към живи същества, които се нанасят в червото ни без покана и оттам започват планирането на семейния си живот, се отнасяме твърде критично. Но не се престрашаваме открито да говорим за това с някого. Защото все едно казваме, че сме лоши домакини, които не могат да се наложат и затова всеки срещнат е добре дошъл, и то без да пита. Случаят с глистите е малко по-различен: те са гости, които сутрин ни будят за гимнастика и след това не пропускат да направят на домакина си масаж за стимулиране на имунната му система. И освен това почти не ни подяждат.