Който иска да се откаже от сливиците преди седмата си година, трябва да има много сериозни основания за това. Но ако сливиците са толкова големи, че спането и дишането например са затруднени, тогава какъвто и да е ефектът на „следсливичния дундьо“, той вече не е от значение. Наистина е трогателно усилието на собствената ни имунна система да ни защити. Но тук това повече ни вреди, отколкото ни помага. Често лекарите успяват да премахнат с лазер само пречещата част на сливиците и не се налага незабавно да ги отстранят целите. Но с продължителните възпаления случаят е съвсем друг. Тогава имунните ни клетки дори за миг не могат да се отпуснат, а в дългосрочен план това никак не е добре за тях. Няма значение дали сте на четири, седем или петдесет години - свръхчувствителната имунна система може да спечели от сбогуването със сливиците.
Например при хора с псориазис (наричано още „люспест лишей“) това често се практикува. Поради прекалено тревожна имунна система те страдат от сърбящи възпаления на кожата (често започващи от главата) или от оплаквания в ставите. Освен това тези пациенти по-често имат болки в гърлото. Един възможен фактор при това заболяване са бактерии, които са в състояние дългосрочно да се крият в сливиците и оттам да дразнят имунната система. Вече повече от трийсет години лекарите постоянно описват случаи, в които след отстраняването на сливиците кожната болест е затихнала или е била излекувана. През 2012 г. учени от Исландия и САЩ са изследвали тази връзка много по-прецизно. 29 пациенти, страдащи от псориазис с чести болки в гърлото, били разделени на две групи. На едната група сливиците били извадени, а на другата - не. На 13 от 15 „безсливични“ пациенти състоянието им видимо се подобрило. При пациентите, все още притежаващи сливици, промени почти не били забелязани. При ревматични заболявания сливиците също може да бъдат отстранени, когато се затвърди подозрението, че виновните са те.
Сливици „вътре!“ или сливици „вън!“ - и за двете тези днес има убедителни аргументи. Който рано е трябвало да пожертва сливиците си, не трябва да се притеснява, че имунната му система е пропуснала всички важни уроци от устата! Затова, за щастие, ги има и куполите в езика, и покривът на гърлото. Който все още има сливици, също не трябва да се страхува от скрити бактерии: много хора просто нямат толкова дълбоки бразди в сливиците и затова нямат проблеми с тях. Куполите на езика и компания практически никога не са скривалища за микроби. Устроени са различно и имат жлези, чрез които самите те периодично се чистят.
В устата ни всяка секунда се случва нещо: слюнчени пъпчици изстрелват муцинни мрежи, грижат се за зъбите ни и ни предпазват от прекомерна чувствителност. Пръстенът на гърлото контролира чуждите частици и така подготвя своите имунни армии. Но всички тези усилия биха били напразни, ако зад устата нямаше продължение. Устата е само и единствено преддверието към един свят, в който чуждото става свое.
Строеж на червото
Има неща, които се оказват разочароващи, когато ги опознаем по-добре. Шоколадовите вафли от рекламата не са изпечени с любов от домакиня в селски аутфит, а идват от фабрична сграда с неоново осветление и работа на конвейер. Училището изобщо не е толкова забавно, колкото е на първия учебен ден. В бекстейдж-зоната на живота всички са без грим. Много от нещата тук отдалеч изглеждат значително по-добре, отколкото отблизо.
При червото случаят не е такъв. Нашата чревна тръба отдалеч изглежда смешна. Зад устата ни един широк два сантиметра хранопровод се спуска от гърлото надолу, пропуска върха на стомаха и след това прониква отстрани в него. Дясната страна на стомаха е много по-къса от лявата - затова той се извива във формата на закривена като полумесец торбичка. Тънкото черво със своята седемметрова дължина лъкатуши ту наляво, ту надясно, без ориентация, докато накрая премине в дебелото черво. Наред с това виси едно привидно ненужно сляпо черво, което не може нищо друго, освен да се възпалява. А пък дебелото черво няма нищо друго освен издатини. Изглежда като жалка имитация на перлена огърлица. Погледната отдалеч, чревната тръба прилича на невзрачен, без всякакъв чар несиметричен маркуч.
Затова нека сега да обърнем гръб на дистанцията.
Едва ли в цялото ни тяло има орган, който изглежда толкова по-впечатляващ, колкото повече го приближаваме чрез увеличаване: колкото повече неща узнаваме за червото, толкова по-красиво става то. Нека най-напред се вгледаме по-внимателно в забележителните места.
„Дългучестият“ хранопровод
Първото, което се набива на очи: хранопроводът не може да се прицелва. Вместо да поеме по най-прекия път и да се насочи директно към средата на горната част на стомаха, той го достига от дясната му страна. Гениален шахматен ход. Хирурзите биха го нарекли терминолатерално свързване. Действително това е малко обиколен път, но си струва. При всяка крачка, която правим, натискът в корема ни се удвоява, защото напрягаме коремните мускули. При смях или кашляне натискът се засилва - дори многократно. Тъй като коремът натиска стомаха отдолу, не би било добре, ако хранопроводът е прикачен точно в горния му край. Отместен малко встрани, той поема само част от натиска. Така, ако след ядене се раздвижим, няма да се налага на всяка крачка да се оригваме. При силен изблик на смях именно на умния ъгъл и на неговите затварящи механизми дължим приемливата възможност най-много едно радостно „пръц“ да се присъедини към смеха -докато повръщане от смях е почти непознато явление.