— Няма ли да изгорят в този огън? — учудил се Яромил.
— Както ти живееш на земята, аз — под земята, а русалките — във водата, тъй и тези девойки живеят в огъня и без него не могат.
Докато разговаряли, из огъня излитнала, яхнала на една искра, най-хубавата огнена девойка. Тя подала на момчето мъничко кристално шишенце, в което блещукало червено пламъче, и му рекла:
— Вземи, хубавецо, този подарък от мен и добре го пази. Казват ме Пламенка. Дотрябвам ли ти, отпуши шишенцето, изсипи огънчето на земята и аз веднага ще дойда.
Като изрекла тия думи, духнала му дяволито в лицето с огнения си дъх и преди момчето да се опомни, шмугнала се между играещите пламъци.
Нарциска и Яромил напуснали двореца и скоро дошли до изхода на градината, затворен с голяма скала. Наблизо висок разперен храст, целият отрупан с прекрасни цветове, разпръсквал благоухание. Когато минали край него, той се разлюлял и ги посипал с червени листенца.
— Събери тези листенца и добре ги пази — рекла Нарциска.
След като Яромил си напълнил джобовете с червени листенца, девойчето докоснало с пръст скалата и в нея се отворил широк процеп.
— Хайде сега, върви си със здраве и не ни забравяй. Но никому ни дума не казвай къде си бил и какво си видял.
Яромил коленичил, за да се ръкува с девойчето, поблагодарил му от сърце, а Нарциска подскочила, литнала като пеперудка и го целунала по устата. Замаяно, момчето не видяло как изчезнала Нарциска между цветята. Станало то и щом прекрачило през отвора, скалата се затворила зад гърба му така плътно, сякаш никога не се е отваряла.
Озърнал се Яромил, гледа — наоколо поле, а сред полето — работни селяни. Тръгнал към тях да научи пътя за дома.
— Далече ли е, чичо, гората? — попитал той един снажен селянин.
— Гората е нейде натам — махнал с ръка човекът. — Ама колко е далеч, момко, не знам. Сигурно не ще да е близко, защото когато преди години въглищарят Матей идваше с въглища при нас, казваше, че два дни е пътувал.
Зарадвал се Яромил, като чул да споменават името на баща му.
— Ами Матей не ви ли кара въглища вече? — попитал той.
— Става десет години как Матей заряза занаята си. Напусна гората, когато се изгуби момчето му. Търси го навред, а то сякаш в земята потъна. Навярно зверове са го изяли. Пък то беше едничката радост на бащата. И тогава Матей махна с ръка на гората и се пръждоса някъде, ама къде — никой не знае. Може в града да е отишъл.
Учуден, Яромил слушал тия думи и едва сега забелязал, че селянинът, гдето му се видял висок, снажен, му стига едва до рамото. Попипал се по устата — мустаци вече му пораснали.
„Тъй значи, прекарал съм в подземната градина цели десет години. А на мен ми се стори само час-два — помислил си Яромил. — Ами сега къде да диря баща си?“
— Какво се умисли така, момко — запитал селянинът. — Защо разпитваш за Матей, да не би да го познаваш?
— Братов син съм му. Тръгнах да навестя чичо си, а виж — него го няма.
— Е, не е беда. Ако тук не го намериш, ще го търсиш в града. Там живеят много хора. Ще питаш, ще разпитваш, накрай ще узнаеш къде е. Ала вече се здрачава. Пренощувай у дома, пък утре на ранина ще видиш какъв ум ще ти дойде. Утрото е по-мъдро от вечерта.
— Бива — съгласил се Яромил и тръгнал с гостолюбивия селянин към колибата му.
Посрещнала ги на прага стопанката с двете си деца, поканила ги и се разшетала. След като се навечеряли, легнали да спят. Лежи Яромил на едната страна — нещо му убива, завърти се на другата страна — пак нещо го гложди. Бръкнал в джоба си: що да види — пълен с жълтици. И другият — също.
„Брей, какъв подарък ми е направила Нарциска!“ — помислил си Яромил и заспал най-сетне с усмивка на уста.
На сутринта, още неразвиделило се, стопанинът събудил своя гост. Хапнал Яромил и на тръгване дал за изпроводяк на децата по жълтица, а на родителите — по две. Зарадваните стопани го изпратили с благодарност и благословия:
— Дано всичко, що поискаш, се сбъдне!
Тръгнал момъкът на път и весело си подсвирквал. Вървял, вървял, цели три дни. На четвъртата сутрин се провидели в далечината градските кули. Стигнал най-сетне! А градът — голям, къщи — високи като дворци и хора, хора — като мравуняк, швъкат нагоре-надолу, блъскат зашеметения момък и не му обръщат никакво внимание.
„Трябва да си намеря някаква работа, защото готовите пари, колкото и да са, лесно се похарчват“ — помислил си Яромил.
Минал покрай една голяма градина, а насред нея — къща с позлатени кулички по ъглите.
„Туй ще да е кралският дворец“ — досетил се момъкът.