На третия ден в колибата останал Силач Янко. Както варял кашата, чул през комина:
— Каша вариш, ама няма да ядеш!
— Каша варя и ще си я изям с другарите — отговорил нашият момък. — А пък ти ни омръзна с твоите пакости.
Я излез, аз да те науча как се яде чужда коша!
Мигом из огнището изскочило джуджето. Сграбчил го Силач Янко за брадата и започнал да го друса така, че главата на пакостника се удряла ту о едната стена, ту о другата. Запищяло, замолило се джуджето:
— Олеле, бате, пусни ме. Няма вече…
— Няма да те пусна, докато не ми кажеш къде се крият змейовете.
— Не знам, бате. Пусни ме, ще ти дам злато и сребро, колкото искаш…
— Не ми трябва твоето злато и сребро. Кажи ми къде са змейовете или ще ти оскубя брадата косъм по косъм — вика Янко и друса джуджето.
— Ще ти кажа. Всичко ще ти кажа…
Пуснал момъкът джуджето. То го повело към един дълбок дол и му показало голяма черна дупка.
— Оттук се слиза на долната земя. Там живеят змейовете. — Като изрекло тия думи, джуджето се хванало за брадата и — дим да го няма.
Надзърнал Янко в дупката: дълбока, дъното и се не вижда. Върнал се в колибата и започнал да плете въже.
Вечерта тримата юнаци се наяли до насита и продължили заедно да плетат въжето. Такова въже изплели, че три дни трябва да ходиш, за да стигнеш от единия до другия край.
На ранина, преди още слънцето да се покаже, Силач Янко повел побратимите си към дола и им показал дупката — входа за долната земя. Наел се Скубидъб пръв да влезе. Спуснал се той по една трета от въжето. Ама като почнали да налитат върху него змии, жаби и всякакви нечисти гадини — уплашил се и разлюлял въжето да го изтеглят.
Влезнал подир него Чупижелязо. Спуснал се до половината на въжето — уплашил се и той, изтеглили го.
Сега бил ред на Силач Янко. Спуснал се той до самото дъно. Гледа — път се вие още надолу. Повървял по него, стигнал до един замък — целият от червена мед направен, на сврачи крак стои и се върти. Тропнал нашият юнак три пъти с тоягата си и замъкът послушно се спрял. Влезнал Силач Янко, гледа — една мома с чудна хубост седи и шие, а от очите и едри сълзи бликат.
— Добър ден, девойко! — поздравил я Силач Янко.
— Добър ден, юначе! — отговорила уплашена момата. — Как можа да дойдеш тука, гдето птичка не долита и човешки крак не стъпва? Аз съм най-голямата дъщеря на краля. Един триглав змей ме открадна и ме затвори. Бягай, че скоро ще се върне и ако те завари, ще те направи на парчета.
— Не се боя из от него — отговорил Силач Янко. — Дошъл съм да те отърва. Ами ти, кажи ми, как познаваш кога си идва змеят?
— Щом наближи, хвърля в двора тоягата си, която тежи сто кила.
В това време профучала тоягата на змея и паднала на двора. А той бил постлан с медни плочи, та тя издумкала като сто тъпана. Изтичал Янко на двора, грабнал я и я запокитил далеч-далеч. Разбрал змеят, че чужденец е дошъл в дома му и побързал да се върне. А принцесата надянала на Янковия пръст меден пръстен, що дава сили за триста души. Ударил се Силач Янко в юнашките гърди и викнал:
— Дошъл съм, змейо, тебе да бия, невестата ти да взема. Излез ми само насреща!
Разлютил се змеят, разфучал се, от очите му искри хвърчат, огнени пламъци устата му бълват.
Били се, били се до пладне. Силач Янко вдигнал змея, па като го храснал — побил го в медните плочи до гуша, само трите му глави още стърчат, блещят се и пламъци бълват. Грабнал си Янко тоягата — прас! прас! — на пита му направил главите.
Затичала се принцесата, запрегръщала юнака, а той и рекъл:
— Сега ще те пратя при баща ти. Ама първо ми кажи къде живее онзи змей, гдето отвлече по-малката ти сестра.
Принцесата взела една медна пръчица, замахнала с нея и мигом замъкът се превърнал в червена ябълка. Скрила я тя в пазвата си, а после му показала пътя за другия змей. Тогава Янко я отвел при дупката, привързал я с въжето и го разлюлял. Скубидъб и Чупижелязо измъкнали принцесата на горната земя, а Силач Янко тръгнал да дири средната кралска дъщеря. Повървял, повървял, стигнал до един замък — целият от сребро, стои на сврачи крак и се върти. Тропнал пак Янко с тоягата си — замъкът се спрял. Влезнал юнакът в замъка, гледа — втората кралска дъщеря, още по-хубава от сестра си. Седи, шие и сълзи рони. Уплашила се тя като видяла непознатия:
— Бягай, докато не се е върнал шестоглавият змей, че ще те направи на парчета.
— Не бой се, принцесо! Аз освободих по-голямата ти сестра, дошъл съм и теб да отърва.