Събрал градинарят маргарита и трендафилите, па отишъл в престолния град под прозорците на двореца:
— Продавам златен трендафил! Кой иска да купи златен трендафил? — провикнал се той.
Дочула го щерката на вража-баба и го повикала:
— Колко искаш за тия трендафили? — запитала тя. — Ще ги купя! — А в ума си рекла: „Ще ми дотрябват те. Може с тях да измамя пак краля“.
— Пари не искам — отговорил градинарят. — Давам ги само за човешки крак и ръка.
Извадила кралицата крака и ръката на Отолонка и ги дала на градинаря. Той побързал да се върне. Щом момата ги прикрепила на мястото им, те веднага зараснали и белег дори не останал.
Поблагодарила Отолонка на своя избавител. После се ударила о земята, превърнала се на бяла патица със златна качулчица на главата и отлетяла навътре в морето.
Привечер при нея долетели патици и започнали да си приказват-разказват:
— Ах, ах! — започнала едната. — Успя злата вража-баба краля да измами: подхвърли му грозната си щерка на мястото на хубавата Отолонка.
— Ах! — подхванала друга. — Само това да е, нищо не е! Вража-баба накарала краля да закопае Яхимка до пояс в земята.
Поговорили си патиците, а когато се стъмнило, разперили крила и отлитнали към двореца да видят какво там става. А една измежду тях — бялата като сняг, със златна качулчица на главицата — ударила се о земята и се превърнала в златокосата Отолонка. Среднощ почукала тя на вратата на задния двор на двореца, където бил закопан клетият Яхимка:
— Чук! Чук! Чук? Кой спи, кой не спи, портата ми отвори!
— Аз спя и не спя — отговорил и Яхимка. — Само че не мога да ти отворя — до пояс съм в земята закопан и ръцете ми са в окови заковани.
Сама си отворила Отолонка, изтичала при брат си и му заговорила:
— Ах, братко, ах, братко! Защо не си държа езика?
— Не ме кори, сестричке! За всичко аз жестоко съм наказан.
Поплакали си те, разправили си патилата един на друг. Отолонка с целувки лицето на брат си измила, със златните си коси го изтрила, па го попитала:
— Имаш ли, братче, нещо за хапване? Нагладувах се, птичата храна ми присяда.
— Нищичко нямам, сестрице. Ами че аз живея от онова, що добри хора тайно ми сложат в устата.
Сбогувала се Отолонка, тихичко се вмъкнала в кралските покои, отворила раклата и всичката храна, що била там, изяла. После взела гребена на краля и започнала да си реши косите. В това време под прозорците изпляскали с крила патиците. Отолонка бърже оставила гребена на мястото му, превърнала се в бяла патица и отлитнала със своите дружки.
На заранта, като се събудил, кралят понечил да се среши. Гледа — между зъбите на гребена светят няколко златни косъма. Огладнял — надзърнал в раклата, а там нищичко няма, всичко до трошичка изядено. Повикал той придворните си, пита, разпитва — кой през нощта е идвал в двореца. Всички вдигат рамене, мълчат.
На следващата вечер пак плували патиците по синьото море и си говорели помежду си:
— Клетият Яхимка, сега е още по-зле! — рекла една.
— По-зле е, по-зле е! — потвърдила втора.
— Злата вража-баба нареди на слугите да го закопаят до гърди в земята, та дано по-скоро умре!
Поприказвали си патиците, а като се стъмнило, размахали криле и отлитнали към двореца. Отолонка пак добила човешкия си образ и похлопала на вратата:
— Чук! Чук! Чук! Кой спи, кой не спи, портата ми отвори!
— Аз спя и не спя — отговорил и Яхимка. — Само че не мога да ти отворя. До гърди съм в земята закопан и ръцете ми са в окови заковани.
Сама си отворила Отолонка, изтичала при брат си, лицето му с целувки измила, със златните си коси го изтрила и го попитала:
— Имаш ли, братче, нещо за хапване, че много съм гладна.
Ала Яхимка и казал, че няма. Тогава Отолонка тихичко се вмъкнала в кралските покои. Всичко, що имало в раклата, изяла, а после започнала да се реши с гребена на краля. Изведнъж наблизо изскърцал подът. Трепнала хубавицата, изпуснала гребена и заплакала. Рукнал из очите и ситен-дребен маргарит. Превърнала се Отолонка в бяла патица и излетяла през прозореца.
На заранта, като станал, кралят гледа — целият под посипан със ситен-дребен маргарит, а сред него гребенът захвърлен и между зъбите му пак златни косми. Отворил раклата — празна.
„Каква е тая работа?“ — замислил се кралят. Събрал придворните, пита-разпитва — всички вдигат рамене, мълчат. Само един от готвачите се почесва по врата, отваря си устата и пак ги затваря — не смее да се обади. Забелязал го кралят и рекъл:
— Разкажи, какво си видял!
— Аз, кралю-господарю, бях излезнал през нощта вода от кладенеца да налея. Гледам: тича през двора една хубавица, където стъпи — пъстри цветя никнат. Прокраднах се тихичко подир нея и видях, че влезе в твоите покои. Всичко изяде, що имаше в раклата, а после захвана да си реши златните коси с твоя гребен. Понечих да се приближа до нея, ала една дъска на пода скръцна и мигом хубавицата изчезна. Къде отиде — не зная.