Преслава Кирова
Чешмата
На баща ми
„Дюлгери чешма градили,
в село ся дума разчуло,
че са Гергана вградили…“
Пийнете от моята вода — тя извира от дълбокото. Шуми и прелива през пластовете на времето, носейки забравени истории. Спрете поне, поседнете. Наоколо има много отронени камъни. Поспрете на някой от тях и чуйте шепота на водата. Той е съвсем слаб, едва доловим, защото сребърното езиче на водата и съвсем изтъняло, почти невидимо пропълзява през счупения чучур и се губи сред камъните. Вслушайте се и ще чуете широкия вик на гайдите, грохота на колелетата, звънтенето на хлопатарите и гласовете на мъртвите хора. Техния плач и смях, песните и молитвите им. Ще чуете звуците на един отдавна отминал живот и той ще се възкреси от вашите мисли. Моля ви — не отминавайте! Подложете ръка под струята и аз ще разгадая линиите на съдбата ви, сведете лице и ще вляза в очите ви. Подарете ми още малко живот…
Моето време вече го няма. То остана в сърцевината на старите камъни, в счупените ритли и грънци, в угасналите светилници… Дори водата тогава беше млада и силна, а днес немощно се процежда и бърза да се скрие, ненужна никому. Хората вече не минават оттук. Няма го добитъка, каруците, тракащите менци… Селото обезлюдя и самотните къщи се пропукаха. Дворовете се сляха с поляните и природата заля човешките следи. Останах само аз…
Колко сте млади и красиви! А моят живот почти свършва. Скоро ще умра за втори път. Гласът ми пресъхва заедно с чешмата, а спомените се разпръсват като отронените камъни. Затова ви моля, поспрете — нека остане у вас част от мен…
Някога и аз бях млада и красива, много красива… Остарях за един ден. Загубих и младостта, и красотата си, и любовта, останаха ми само мислите… От тях се храня.
Като стара приказка оживява в мен времето, когато майсторът с треперещи ръце редеше камъните. Бялата кърпа на главата му бе залепнала от потта, а напуканите му устни кървяха. Той не продумваше и навел ниско глава, нагласяше камъните, като от време на време спираше за кратко и тревожно поглеждаше към небето.
Наблизо, облегната на едно дърво, стоях аз… Боса, в бяла риза и забрадка на главата, а по шията ми, като змия, се виеше дълъг кичур от черната ми коса. До мен стоеше заптието и намръщено наблюдаваше майстора. Слънцето препичаше, капки пот се стичаха изпод феса и като ледени мравки пълзяха по гърба му.
Странна тишина бе обхванала всичко, дори звуците от селото не се чуваха. Лъчите на слънцето пронизваха земята и в тишината, сякаш, се долавяше звънтенето на жегата. Майсторът вече плетеше крака в камъните. Изворът беше тук, до него, но не биваше да го докосва, не и докато не свърши. Турчинът нервно пипаше дръжката на ножа си. Изведнъж, нарушавайки тишината той рязко го извади от пояса си и като говореше нещо глухо и неразбираемо, се приближи към майстора. Той изтърва взетия камък и влачейки се по земята, заотстъпва назад. Заптието плю и се обърна. Строителят разбра, че трябваше да побърза — слънцето полека се преместваше.
Пазачът се приближи до мен и грубо вдигна главата ми. Прокара ножа по шията ми и сряза червения конец с голямата златна пендара… Останах с вдигната, отпусната назад глава. Камъните от строежа сякаш се отчупваха от сърцето ми и силна болка ме пронизваше. Някога красивото ми лице бе потопено в страшна тъга, а през полуотворените ми очи се процеждаше тежка, синкава мъгла. Обезкръвените ми устни се сливаха с лицето, а останалите ми без дъх гърди едва помръдваха.
Времето сякаш бе спряло да тече… и болката траеше вечно.
Слънцето се наклони на запад и следвайки го сенките бавно отместиха неясните си очертания.
Майсторът погледна последния камък: намерил сили извън себе си, той повдигна белия къс — колко беше тежък! Най-тежък от всичките… Човекът го изтърва. Потреперах и обърнах очи към него. Последният камък… Сянката трептеше върху белите късове. Строителят наведе още по-ниско глава и отново подхвана камъка. Не можа да го повдигне. Тогава го затъркаля, влачеше го… Помръдваше го малко, по малко. Ако не беше го сложил, ако го беше търколил по нанадолнището… Последният камък и градежът беше свършен, чешмата бе готова и заповедта изпълнена. Последният камък — най-важният, най-тежкият, носещ в себе си и греха на строителя — слабостта и страха му, сведения поглед и треперещите ръце… Накрая с вик го вдигна и го стовари на мястото му…
Трясъкът на камъка и вика се сляха със стона от устните ми. Видях как тялото ми пада безжизнено до дървото и как струйка кръв запълзя по бузата ми. Сянката ми върху чешмата бе изчезнала, а камъните се бяха слепили един с друг от невидима сила. И ако докато майстора строеше, те изглеждаха като безреден куп, сега чешмата бе придобила плътна и ясна форма, и като дърво бе пуснала корени над извора.