С новопридобита увереност Пембе се съгласи. На няколко километра оттам имаше поток, който през зимата почти пресъхваше, а през пролетта прииждаше трескаво. Селяните прекосяваха водата със самоделна лодка, която бе завързана за въже, опнато между двата бряга. Пътуването не беше безопасно и всяка година се случваше някои от хората да паднат в реката. Беше решено Пембе да чака там и да помоли първия човек, който прекоси водата, да даде име на сина й. През това време старейшините на селото щяха да се скрият зад храстите и, ако се наложи, да се намесят.
И така, Пембе и синът й зачакаха. Тя беше облечена в черна рокля до под глезените и се беше заметнала с черен дантелен шал. Момчето беше в единствения си костюм и приличаше на миниатюрно копие на мъж. Времето течеше и детето се отегчи. За да не му е скучно, Пембе започна да му разказва приказки. Една от тях щеше да се вреже в паметта му завинаги.
— Когато Насредин Ходжа бил малък, майка му му треперела като на писано яйце.
— За какво са й били писани яйца? — попита момчето.
— Такъв е изразът, Султане. Означава, че го е обичала много. Двамата живеели в хубава къща в покрайнините на града.
— А бащата къде е бил?
— Бащата бил отишъл на война. Слушай нататък. Един ден майката трябвало да отиде на пазара. Рекла на сина си: „Така и така, синко, ти ще останеш у дома и ще пазиш вратата. Видиш ли крадец, крещи колкото ти глас държи, за да го уплашиш. До обяд ще се върна.“ Насредин сторил каквото му било заръчано и не откъсвал и за миг очи от вратата.
— Не му ли се допишкало?
— Имал си е гърне.
— Не огладнял ли?
— Майка му му оставила храна.
— Сладкиши ли?
— И сусамова халва — допълни Пембе, защото познаваше добре сина си. — След един час се почукало на вратата. Бил вуйчото на Насредин — бил дошъл да провери как са. Попитал момчето къде е майка му и рекъл: „В такъв случай иди й кажи да се прибере рано и да наготви. Ще дойдем на вечеря със семейството ми.“
— Но нали пазел вратата?
— Точно така. Насредин се озадачил. Майка му му била заръчала да прави едно, вуйчо му — друго. Не искал да проявява неподчинение нито към единия, нито към другия. Затова свалил вратата, сложил я на гърба си и тръгнал да вика майка си.
Момчето се засмя, но бързо стана сериозно.
— Аз нямаше да направя така. Винаги ще избера майка си пред вуйчото.
Тъкмо го каза, и двамата чуха шум. Някой бе прекосил потока и вървеше към тях. За изненада на Пембе и на старейшините на селото се оказа, че е старица. Беше с невероятно избит орлов нос, хлътнали сбръчкани бузи и криви зъби. Малките й като мъниста очи не преставаха да шарят и отказваха да се спрат на нещо.
Пембе й обясни, че синът й спешно се нуждае от име и я попита дали би била така добра да помогне, без да се впуска в подробности като призрака на Назе и старейшините на селото, които чакаха зад храста. Старицата изобщо не изглеждаше учудена. Подпря се на пръчката и се замисли, сякаш претегляше нещо наум — спокойна и готова да помогне, сякаш подобна молба е най-обичайното нещо на този свят.
— Коя е тази жена, мамо? — попита детето.
— Мълчи, лъвчето ми. Тази добра жена тук ще ти даде име.
— Но тя е грозна.
Преструвайки се, че не го е чула, старицата пристъпи напред и огледа момчето.
— Значи още не си намерил името си, чувам.
Момчето вдигна тънките си вежди в отказ да говори.
— Е, добре тогава, жадна съм — продължи жената и посочи едно вирче, образувало се на реката. — Иди да ми донесеш чаша вода.
— Нямам чаша.
— Тогава ми донеси в шепи — настоя старицата.
Все по-свъсено, момчето погледна първо жената, после майка си и отново непознатата.
— Няма — рече то с нова студена нотка в гласа. — Защо не идеш сама да си вземеш вода? Не съм ти слуга.
Старицата понаклони глава на една страна, сякаш думите бяха удар, който трябва да отбие.
— Не обича да служи, а? Иска само да му служат.
Пембе вече беше убедена, че са избрали неподходящ човек. За да заглади положението, тя рече с най-помирителния си тон:
— Аз ще ида да ти донеса вода.
Но вместо да пие от водата, която Пембе донесе в шепи, старицата започна да гледа на нея.
— Дъще, това момче тук дълго ще си остане дете и ще узрее чак в средата на живота си. Ще възмъжее много късно.