Пембе ахна. Имаше ясното усещане, че старицата ще сподели с нея тайна, нещо, което не би трябвало да разкрива.
— Някои деца са като Ефрат, бързи и буйни. Родителите им все не могат да ги настигнат. Страхувам се, че синът ти ще разбие сърцето ти.
Думите паднаха между тях като камък, метнат от нищото.
— Не за това те питах — възрази малко рязко Пембе. — Измисли ли му име?
— Да, измислих. Има две имена, които му подхождат — в зависимост от очакванията ти. Едното е Саалим. Навремето живял такъв султан. Бил поет и освен това добър музикант. Нека и синът ти се научи да цени красивото, дадеш ли му това име.
— А другото? — попита Пембе и зачака със затаен дъх.
Сега вече дори момчето като че ли започна да проявява интерес към разговора.
— Второто е името на Великия пълководец, който винаги вървял пред войската си, сражавал се като тигър, печелел всяка битка, сразявал всички врагове, завоювал земя след земя, съединил Изтока със Запада, изгрева със залеза и пак жадувал за още. Нека и синът ти стане непобедим и волеви и да ръководи другите, ако бъде наречен с неговото име.
— Това е по-хубаво — отвърна грейнала Пембе.
— Е, значи приключи с мен.
След тези думи старицата си грабна пръчката и тръгна по пътя с изненадващо напета крачка. Трябваше да минат няколко секунди, докато Пембе дойде на себе си и се спусне след нея.
— Но какво е то?
— Кое какво е? — старицата се обърна и се взря в Пембе, сякаш беше забравила коя е.
— Името! Не ми каза какво е името.
— О! Името е Аскандер.
— Аскандер… Аскандер — повтори радостна Пембе.
След като се прибраха в Истанбул, момчето бе вписано в местния регистър. Макар и с няколко години закъснение, с много молби и тлъст подкуп, съществуването му бе признато официално. Когато тръгна на училище, в картона му написаха името Искендер Топрак.
— Име, достойно за световен водач — каза Пембе.
Вече беше научила кой е Александър Велики.
И така, първородното й дете, над което тя трепереше като на писано яйце, се превърна в Аскандер на кюрдски, Искендер на турски, а когато семейството се изсели в Лондон, за децата и учителите — в Алекс, същото име, с което щяха да го знаят и затворниците, и надзирателите в затвора в Шрусбъри.
Принц на дървото
Истанбул, 1969 година
Пролетта, когато още не беше навършил седем, Искендер избяга от мъж, когото не беше виждал никога, но за когото беше чувал много. Мъжът обаче не беше такъв, какъвто си го бе представяло момчето, и при всички положения не беше толкова страшен. Беше с очила с дебели рамки, които се плъзгаха надолу по носа му, незапалена цигара между устните и голяма кожена чанта, в която, както се мълвеше, имало остри инструменти и по парче кожа от всяка от неговите жертви.
Щом го зърна, Искендер усети как го пронизва страх. Разплиска сока от боровинки в ръката си и по бялата му риза се застичаха червени капки — като кръв върху сняг. Искендер се опита да изтрие петното — първо с голи ръце, после с края на наметалото. Не се получи. Красивият му костюм беше съсипан.
Със или без петно обаче, той си оставаше принц с дългото сребристо наметало, с обсипаната с лъскави мъниста висока шапка и със скиптъра, лъснат така, че сякаш беше прозрачен. Цял следобед беше седял на висок стол — точно като велможа, който оглежда земите си, макар че, понеже бе възнисък за възрастта си, всички столове му бяха високи. Отляво имаше четири момчета, по-големи и по-високи, но и те облечени като него. Сякаш преценявайки дали може да влезе в битка с тях, Искендер ги беше проучил от глава до пети и стигна до извода, че костюмите им не са внушителни като неговия.
Докато другите принцове се тъпчеха с бонбони и пускаха шеги, Искендер чакаше и клатеше крака. Как можеха да се държат толкова смехотворно, при положение че знаеха какво ще се случи? Притеснен, зашари с очи. В стаята имаше много хора, но той беше сигурен, че никой няма да му се притече на помощ, дори майка му Пембе, най-вече тя. Беше плакала цяла сутрин, беше му повтаряла колко се гордее, че момченцето й ще стане мъж. Защото това е, в което се превръщаш, след като те обрежат — мъж.
Искендер не проумяваше как изобщо е възможно да станеш мъж само с едно изрязване на ножа. Това беше непроницаема загадка. С по-малко да станеш повече. Той не разбираше и защо са му казали да не плаче, макар да беше ясно, че ще боли, докато майка му можеше да си реве на воля, въпреки че на нея не й се случва нищо.