Докато наблюдаваше с крайчеца на окото си човека с кожената чанта, Искендер забеляза белега, който стигаше от лявата му буза чак до челюстта. Може би раната му бе нанесена от някое от момчетата, които бе оперирал. За миг тази мисъл допадна на Искендер, които си представи как, точно когато непознатият се кани да го обреже, той се изтръгва от стисналите го ръце, грабва острието и го забива в дясната буза на своя мъчител. Сетне помага на другите момчета да се изправят и всички заедно победоносно се затичат към вратата. Но фантазията се разсея и стаята отново оживя: сляп хафиз2, който рецитираше Корана, жена, която поднасяше чай и стрити на каша бадеми, гости, които бъбреха приглушено, и мигът, от който Искендер се страхуваше най-много и който се приближаваше опасно.
Бавно Искендер се плъзна от стола. Краката му докоснаха пода и килимът се разтвори под тежестта му. Направи крачка и, затаил дъх, зачака някой — който и да е — да го попита накъде отива, но не го направи никой. Мина на пръсти покрай двойното легло, сложено в ъгъла: табли от ковано желязо, везани възглавници, талисмани против уроки и кобалтовосиньо покривало от атлаз. Синьото беше любимият цвят на Искендер. Цветът на момчетата, което ще рече, че небето е момче. Както и реките, и езерата. И океаните, въпреки че той още не беше виждал океан.
С всяка крачка все по-лек и дързък, той се измъкна през задната врата. Щом излезе вън, хукна все по-бързо през градината, сетне покрай кладенеца, по покрития с чакъл път и къщите на съседите, нагоре по хълма. Костюмът му се изцапа, но той нехаеше. Вече беше все едно.
Представи си ръцете на майка си — как решат чупливата и кестенява коса, как заквасват мляко в глинени паници, как го милват по бузите, как правят фигурки от меко тесто. Докато стигна при дъба, мислеше само за тези образи и нищо друго.
Дървото беше старо, с коренища, плъзнали над земята и в четирите посоки, и с клони, протегнати към бухналите облаци. Запъхтян, Искендер започна да се катери, бързо и съсредоточено. На два пъти ръцете му се плъзнаха и той насмалко да падне, но всеки път запазваше равновесие. Никога дотогава не се беше качвал толкова високо и беше разочарован, че наоколо няма никой, който да види постижението му. От тук, от горе, небето изглеждаше съвсем близко — аха, и ще го докоснеш. Искендер седеше под покривалото на облаците със сладко задоволство и гордост, докато не осъзна, че не знае как да слезе.
След час на метър-два от него кацна кос. Беше изящен, с жълти кръгчета около очите и ярки като рубини алени петна по крилете си. Той изчурулика веднъж, свенливо и плахо, но пълно с живот. Стига птицата да се бе приближила, Искендер можеше да я хване между дланите си и да послуша как сърчицето й тупти до кожата му. Можеше да я приласкае, да я обича и защитава, но можеше и да прекърши врата й с едно бързо движение.
Още щом го помисли, изпита угризения. В Ада имаше огромни къкрещи казани за хора с такива греховни помисли. Искендер се просълзи. Беше убеден, че майка му ще забележи, че го няма, и ще прати да го търсят, а ето че не идваше никой. Той щеше да си умре тук. По-вероятно да загине от студ или от глад. Какво ли щяха да кажат хората, щом научеха, че е умрял не от болест или при злополука, както явно умираха всички — а от страхливост?
Може би го бяха търсили не където трябва и бяха решили, че е изчезнал. Може би си бяха помислили, че са го нападнали вълци — не че наоколо имаше вълци. Той си представи ужасна смърт, причинена от ноктите и зъбите на кръвожадни зверове. Дали майка му щеше да бъде смазана от скръб, или дълбоко в себе си щеше да се радва, че има едно гърло по-малко за изхранване?
При мисълта за гозбите на майка му Искендер усети, че е прегладнял. И още по-лошо, пишкаше му се. Вече не издържаше, затова смъкна панталона си и извади малкия си член — причината за всичките му неприятности. Тъкмо бе започнал да се облекчава, когато чу как някой вика:
— Ей, ето го там, горе! Намерих го!
След няколко секунди се появи един мъж, после втори, сетне още десетима. Застанаха при дървото и го загледаха. Той продължи да пикае, сякаш пикочният му мехур се бе разширил двойно. Накрая вдигна ципа и тъкмо да помоли за помощ, когато забеляза сред тълпата мъжа с кожената чанта.
Точно тогава се случи най-странното нещо: Искендер се вцепени. Крайниците му се отпуснаха безжизнено, езикът му се вдърви и на мястото на стомаха му се появи камък. Той чуваше как го молят да слезе, а не можеше да отговори. Седеше, без да се помръдва, сякаш се бе слял с дървото. Момче жълъд.