В началото зяпачите долу заподозряха, че се прави на мъртъв, за да привлече още внимание. Чак след като разбраха, че това не са преструвки, че детето, кой знае как, се е вцепенило, започнаха да умуват как да го свалят. Един мъж тръгна да се качва, но не успя да стигне до страничния клон, където се бе покатерил Искендер. Втори също си опита уменията — точно толкова безуспешно. През това време други опънаха одеяла, на които да падне момчето, и вързаха ласа, въпреки че никой нямаше представа какво ще правят с тях. Не се получаваше, и толкоз. Стълбите бяха прекалено ниски, въжетата — прекалено тънки, а момчето не искаше и не искаше да съдейства.
Точно тогава екна глас:
— Какво прави там? — викна Пембе, както бързаше нагоре по хълма.
— Не може да слезе — обясни някой.
— Е, как така да не може! Голямо момче е — възрази тя и загледа свъсена как тънките като клечки крака на сина и се клатушкат от клона. — Слизай незабавно!
Искендер усети как цялото му тяло се размразява — точно като лед на слънце.
— Слизай, негодник такъв! Посрами баща си. Всички момчета бяха обрязани. Само ти се уплаши.
Колкото и да опитваше, Искендер не можеше да се помръдне. Затова погледна надолу и се ухили. Ако го обърнеше на шега, сигурно щеше да се получи шега. Сбърка. Цялото напрежение, което се бе натрупало в майка му, бликна на мощна струя гняв, щом тя го видя да се хили.
— Глезльо такъв! Слизай веднага, иначе ще ти изпотроша костите! Не искаш ли да станеш мъж?
Искендер се позамисли.
— Не — отсече той накрая.
— Ако си останеш момче, никога няма да имаш кола.
Той сви рамене. Щеше да ходи навсякъде пеш. Или да се качи на автобуса.
— И къща.
Искендер се опита да свие още веднъж рамене. Щеше да живее в катун, като циганите, които беше виждал.
— И красива жена.
По лицето на Искендер пробяга объркване. Искаше да има жена, някоя, която прилича на майка му, но не му се кара никога. Замислен, той прехапа устна. Сякаш след цяла вечност събра смелост и си наложи да я погледне в очите — тъмни и зелени като два бръшляна, които внимателно, но твърдо го теглят към нея.
— Добре тогава — въздъхна Пембе. — Ти печелиш, аз губя. Няма да те обрязват. Няма да позволя да те докоснат и с пръст.
— Обещаваш ли?
— Обещавам, Султане.
Гласът й беше топъл, вдъхваше увереност. Докато майка му говореше, Искендер усети как паниката му се изпарява. Той размърда пръсти, после палците на краката и успя да слезе няколко клона по-надолу, където го чакаше мъж, стъпил на най-високото стъпало на опряната в дървото стълба. Когато бе в безопасност на земята, той затича към майка си, хлипайки на глас.
— Синът ми — рече Пембе, сякаш трябваше да го удостовери. Притисна го до себе си толкова силно, че той усети как бие сърцето в гърдите й. — Маламин3 Султане.
Искендер се радваше, че отново усеща твърда почва под краката си, още по-щастлив бе, че е липсвал толкова на майка си, но въпреки това в прегръдката й имаше нещо задушаващо, възсладко, болнаво. Устните й отстрани върху врата му, дъхът й, хватката, с която го държеше, го похлупваха, сякаш бе в ковчег.
Пембе като че ли прочете мислите на момчето, затова го сграбчи за раменете и го поотдалечи, за да го погледне в очите, а после го удари с все сила. Каза:
— Никога повече не ме посрамвай така.
След това се извърна леко към мъжа с кожената чанта и допълни:
— Вземи го.
Искендер пребледня. Беше по-скоро изненадан, отколкото смутен. Майка му го беше излъгала пред всички. И го бе ударила. Никога дотогава не го беше била. И през ум не му бе минавало, че може да го направи. Колкото и да се опитваше да каже нещо, думите приличаха на стъклени топчета, заседнали в гърлото му.
Вечерта всички го похвалиха колко смело се е държал по време на обрязването. Казаха, че не е проронил и сълза. Искендер обаче знаеше, че това няма нищо общо със смелостта. Не се беше уплашил от операцията, защото още мислеше какво е направила майка му и защо го е направила. Не му беше хрумвало, че можеш да измамиш човек, който ти е скъп. До този ден не знаеше, че можеш да обичаш някого с цялата си душа и пак да си готов да го нараниш. Това беше първият му урок за сложната природа на любовта.
Фонтанът на желанията
Село на река Ефрат, 1977 година
Пембе си беше отишла, близначката, която беше нейно огледало, отражението й в спокойна вода. Спеше под друго небе и от време на време й пращаше писма и пощенски картички със снимки на двуетажни червени автобуси и огромни часовникови кули. Дойдеше ли й на гости — ако изобщо дойдеше, — дрехите й миришеха различно и бяха много меки на пипане. Именно това изумяваше най-много Джамила — да гледа как сестра й отваря куфара, с който е донесла ухания, вкусове и платове от чужди земи. Пембе беше заминала с негласното убеждение, че след като се върне, всичко ще си бъде същото. Но нищо не бе останало същото. Нито пък тя се беше върнала завинаги.