От години Пембе пращаше на Джамила писма, в които и разказваше за живота си в Англия. От време на време децата също драсваха по някой ред. Най-вече Юнус. Джамила държеше тези послания в ламаринена кутия от чай под леглото си, сякаш са ценно съкровище. Самата тя отговаряше редовно, въпреки че имаше по-малко за разказване — поне така й се струваше. Наскоро беше попитала Юнус дали е виждал кралицата и, ако да, как изглежда тя. Той отговори: Кралицата живее в дворец. Толкова голям, че тя се губи в него. Но я намират и пак я връщат на престола. Всеки ден тя е с различна рокля и с много странна шапка. Трябва да е същият цвят като роклята. Ръцете й са нежни, защото си слага ръкавици и много крем и не мие чиниите. Виждал съм снимката й в училище. Изглежда добра.
Джамила не проумяваше как роднините й са на онзи остров толкова дълго, а още не са зървали кралицата, ако не броим списанията и вестниците. Понякога се чудеше дали Пембе изобщо се престрашава да излезе от квартала, в който живее. Щом все се оказва затворена между четири стени, защо изобщо се беше вдигнала и бе отишла в такава далечна страна? Толкова ли не можеха хората да живеят и да умрат, където са се родили? Джамила смяташе големите градове за задушаващи и се плашеше само при мисълта за непознати места: за сградите, булевардите, тълпите, които притискат гърдите й и я оставят без въздух.
В писмата си, обикновено към последния абзац, Пембе пишеше: „Сърдиш ли ми се, сестро? Дълбоко в себе си прощаваш ли ми?“ Но вече знаеше какъв е отговорът. Джамила не се сърдеше на своята близначка, не се сърдеше на никого. И въпреки това си даваше сметка, че въпросът трябва да се задава отново и отново — като превръзка на рана, която трябва редовно да се сменя.
Наричаха я Киз Ебе — Непорочната акушерка. Твърдяха, че от сто години била най-добрата в тази обедняла кюрдска област. Бременните изпитваха облекчение, щом тя бе до тях, сякаш със самото си присъствие им гарантира леко раждане и държи надалеч Азраил. Съпрузите им клатеха доволно глава и казваха:
— Непорочната акушерка се е заела. Ще мине добре. Благодарете първо на Аллаха, после и на нея.
Такива думи не значеха нищо, те само изостряха страха на Джамила, че няма да оправдае очакванията. Тя знаеше, че е добра — че едва ли може да постигне по-големи умения, преди те да започнат да се притъпяват от старост, отслабнало зрение или чист лош късмет. Като всяка акушерка, осъзнаваше, че е опасно да изричат името й редом с името Божие. Чуеше ли селяните да изговарят такова богохулство, си промърморваше: Tovbe, tovbe.4 Не беше нужно те да я чуват, бе достатъчно да го направи Бог. Трябваше да му покаже ясно, че не се домогва до властта Му и не се състезава с Него, единствения, който дава живот.
Знаеше по какъв тънък лед стъпва. Мислиш си, че си опитен и че си наясно с нещата, докато не се натъкнеш на раждане, което те изпълва с ужас и пак те превръща в новак. Често се случваше нещо да се обърка, да се обърка ужасно, колкото и да се стараеше Джамила. Друг път не успяваше да пристигне навреме, а после виждаше, че майката е родила сама и понякога дори е прерязала пъпната връв с тъпо острие и я е завързала с косата си. Джамила тълкуваше тези случки като знаци от Бога, с които Той й напомня, че възможностите й са ограничени.
Но пак идваха да я викат от далечни села и затънтени околии. Имаше и други акушерки, по-близо до дома им, а те търсеха нея. В тази част на света, Джамила беше доста известна. Десетки момичета бяха наречени на нейно име: Доста Красота.
— Нека носи името ти и бъде непорочна на половината на тебе — молеха се бащите на момичетата, които Джамила бе изродила.
Тя кимаше и, доловила тънкия намек, не отвръщаше нищо. Мъжете искаха дъщерите им да бъдат скромни и добродетелни, но и да се омъжат и да си имат деца, когато му дойде времето. Имената и характерите на момичетата може и да са като на акушерката, но съдбите им по-добре да са други.
Заметната с плетен шал, Джамила се приближи до прозореца със светилник в ръката и се взря с присвити очи в мрака. Долината спеше под наситената мантия на нощта, гола и пуста, със спечена пръст и тук-там по някой рошав храст. Джамила винаги си беше представяла, че има някаква мекота под строгия пейзаж, който оприличаваше на суров мъж, криещ нежно сърце. Все пак не беше длъжна да живее сам-сама в такова затънтено място. И тя можеше да замине. Някъде. Където и да е. Не че имаше средства или роднини, готови да я издържат, след като започне наново от нулата. Вече на трийсет и две, Джамила беше преминала разцвета на силите си и възрастта за задомяване. Беше твърде късно да създава семейство. Сухата утроба е като развален пъпеш: добър отвън, спаружен отвътре — не става за нищо, казваха селяните за жени като нея.