Мъжът, когото всички наричаха Капитана, беше слаб като върлина студент с очи, сиви като кремък, зъби, леко пожълтели от тютюна, и коса, подстригана толкова късо, че не личеше какъв е цветът й. Имаше склонността да изрича всичко, което му хрумне. Обичаше да говори, гласът му ставаше все по-висок с всяка новоизречена теза, а публиката го слушаше като омагьосана. Капитана пръв нарече Юнус — музи12. Момчето не бе чувало думата никога преди това и тя изобщо не му хареса.
— Няма страшно — отвърна Тобико, след като Юнус сподели притесненията си с нея. — Макар на пръв поглед да изглежда така, той не е расист. Как може да е расист, при положение че е антифашист, нали?
Юнус примига.
— Искам да кажа, че обича да се заяжда просто за да види кой колко струва. Умът му работи така.
— И сестра ми Есма обича думите — вметна Юнус, макар да знаеше, че е глупаво да го казва.
Тобико се усмихна.
— Капитана не обича думите. Той прави любов с тях.
Върху лицето на момчето сигурно се изписаха завист и отчаяние, защото Тобико най-неочаквано го придърпа към себе си и го целуна по челото.
— Как ми се иска да си с десет години по-голям, тиквичке.
— Ще бъда — заяви делово Юнус, въпреки че се бе изчервил като домат. — След десет години.
— Но не забравяй, че след десет години аз ще приличам на сушена слива, стара и сбръчкана.
Тя разроши косата му — любимо нейно движение, което Юнус никога не би си признал, че мрази дълбоко.
— Ще порасна бързо — обеща той.
— О, знам. Вече си най-старото малко момче, което познавам.
При тези думи Тобико го целуна още веднъж, този път по устните, леко и влажно. Той изпита чувството, че целува дъжда.
— Не се променяй никога, сладкишче — прошепна Тобико. — Не допускай алчната капиталистическа система да се докопа до теб.
— Добре.
— Обещай ми. Не… чакай. Закълни се в нещо, което е важно за теб.
— Какво ще кажеш за Корана? — попита свенливо Юнус.
— О, да. Страхотно.
И така, с треперещи устни и разтуптяно сърце, седемгодишният Юнус даде обет пред Аллаха, че няма да допусне никога капиталистическата система да припари до него, макар да нямаше и най-смътна представа какво означава това.
Най-после пристигна. Плакатът на Хари Худини. Човекът, който не можеше да бъде окован или вързан с вериги. Нито да бъде хвърлен в затвора. Моят идол. Това е една от ранните му снимки. Черно-бяла, с много оттенъци на сивото. На фотографията Худини е млад — слаб като върлина илюзионист с високо чело и изумителни очи. Ръкавите на смокинга му са вдигнати и изпод тях по китките му се виждат шест чифта белезници. Върху лицето му няма и следа от страх. Само сянка от нещо неясно, неуловена мисъл. Човек би помислил, че се отърсва от сън.
Слагам плаката на стената. Съкилийникът ми Кефи го вижда и се ухилва. Казва се Патрик, но никой не го помни. Види ли нещо, приковало вниманието му — което дори на такова мрачно място се случва често, — той казва: „Кефи, човече!“. Оттам и прякорът.
По-млад е от мен, малко по-нисък. С болезнено бледа кожа, леко плешив, с тъмнокафяви очи с гъсти мигли. На колкото и години да е един пандизчия, майка му го смята за добро момче, покварено от лоши приятели. Обикновено това са пълни глупости. В случая с Кефи е истина. Добро момче от Станфорд, хванало се с неподходящи типове. Най-гадното е, че онези задници успели да се измъкнат сухи. А Кефи е на топло за десет години. Такъв е животът. На чакалите не им се случва нищо. Хващат само онези, които се правят на чакали. Не казвам, че сме по стока. Понякога е още по-зле да се правиш на чакал, отколкото да си.
Не съм му го казвах никога, но очите на Кефи ми напомнят за Юнус. Той ми липсва най-много. Никога не съм му бил добър брат. Не бях до него, когато имаше нужда от мен, бях твърде зает за неподходящите битки.
Сега вече Юнус е мъж. Талантлив музикант. Поне така казват. За дванайсет години е идвал да ме види два пъти. Есма и досега сега се появява от време на време, макар че напоследък спря. Идва да ми каже, че й липсвам, че ме съжалява и че ме мрази, в тази последователност. Не и Юнус. Той се вдигна и избяга, както е правел винаги. И от най-острите думи на Есма не ме боли така, както от отсъствието на малкия ми брат. Иска ми се да ми прости. Ако намери сили. Не че очаквам да ме обича. Това са напразни мечти. Искам да ми прости за негово добро. Гневът е лошо нещо — причинява рак. Хора като мен са свикнали с гнева, но Юнус заслужава повече.