Щом отбори очи, Адем видя, че Билал го гледа с нещо като тревога върху лицето.
— Какво става, мой човек? — попита така, че да надвика тракането на машините. — Десетина пъти не сложи бисквити.
— Нищо. — Адем се хвана с дясна ръка за сърцето и се потупа. — Добре съм.
Билал се усмихна леко, но искрено. Кимна и продължи да се труди, Адем също. До края на следобеда не пропусна и една-едничка бисквита. Но който го познаваше добре, щеше да усети че го мъчи нещо. Нещо извън властта му, пред което беше безсилен, болезнено притеснение, което, зловещо като буреносен облак, пълзеше към дълбините на душата му.
Адем знаеше какво е: страхът на звяра, попаднал в капан. Чувстваше се преследван, притиснат, сякаш в него бяха вкарай отрова, която не убива, а само забавя реакциите на жертвата. Всеки път, щом се обърнеше, Адем виждаше сенките на преследвачите си. Нямаше къде да избяга, освен ако не напуснеше Англия завинаги. А не можеше да го направи, на него разчитаха децата и жена му. Ако искаше да вземе и тях, Адем трябваше да намери пари. Много пари. Беше притиснат до стената. Китайците също го знаеха. Заради това не си правеха труда дори да го проверяват всеки ден. Бяха наясно, че ще го намерят винаги когато поискат — винаги, когато пропусне да плати. Но имаше още една причина Адем да не може да отиде никъде.
Роксана.
Преди месец и половина Адем се бе събудил с необикновено чувство. Усещаше знаците. А те не го бяха подвеждали никога. Дланите го сърбяха, сърцето му биеше по-ускорено от обикновено, лявото му око играеше едва доловимо. Нищо притеснително. Само лек тик, който му се появяваше, ту изчезваше като зашифровано съобщение от небесата. Ден като всички останали, но чувството не напускаше Адем. Цял следобед всички бяха любезни с него и той беше любезен с всички. Беше слънчево и ясно и отражението на небето в Темза бе ярко и изпълнено с обещания.
След залез-слънце Адем отиде в игралната зала. Някой ден — много скоро — щеше да престане да го прави. Щеше да победи навика, да го отсече от тялото си, сякаш реже болен клон от здраво дърво. Точно както бе невъзможно клонът да порасне отново на дървото, Адем никога вече нямаше да изпита този подтик. Но не сега. Още не беше готов да се откаже. Днес няма страшно — повтаряше си. — Днес знаците са добри.
Беше в сутерена на тухлена къща в Бетнъл Грийн с прозорци, симетрично разположени спрямо вратата в средата, стара и точно затова блестяща. Вътре обаче бе съвсем различен свят. Имаше общо пет помещения: във всяко мъже играеха билярд или се трупваха около рулетката и масите за двайсет и едно и покер. Въздухът бе натежал от пушек. Най-сериозните бяха в стаята в дъното. Иззад плътно затворената врата се чуваше шепотът, изпуснато от време на време мърморене и въздишки, и тракането на топчето в рулетката.
Това беше място за мъже. Малкото жени, които се вясваха, вече бяха заплюти и затова недосегаеми. Имаше неписани правила, на които се подчиняваха всички. Индийци, пакистанци, индонезийци, бангладешци, карибци, иранци, турци, гърци, италианци… Всички говореха на английски, но ругаеха, съзаклятничеха и се молеха на родния си език. Наричаха мястото Свърталището. Държаха го семейство мълчаливи китайци, които поколения наред бяха живели във Виетнам и след войната бяха принудени да се изселят. Адем винаги се притесняваше от тях. Китайците не бяха сплотени като италианците, нито избухливи като ирландците, но в поведението си бяха непредвидими. Малко като времето навън, което можеше да се смени най-неочаквано.
Онази вечер Адем поигра на двайсет и едно и няколко игри на зарове, после отиде на рулетката. Първо заложи на черно. Началото беше добро. После заложи комбинирано. Отново му провървя, но сумата не беше голяма. Той се прехвърли на червено и спечели три пъти подред, като всеки път продължи да залага печалбата от предишната игра. Беше от онези вълшебни мигове, когато усещаше рулетката. Точно като него тя нямаше установени спомени. Можеш да залагаш отново и отново на едно и също и вероятността да спечелиш да не се промени. Рулетката не следваше схема, която можеш да разгадаеш. Затова Адем залагаше, без да запомня, и винаги се съсредоточаваше така, сякаш му е за пръв и за последен път.
Мъжете в стаята го хвалеха с вдигнати палци, потупваха го по рамото и го насърчаваха с приглушен глас. Беше прекрасно да те уважават непознати. Да ти се възхищават и да ти завиждат. Адем заложи победоносно още веднъж. Сега вече тълпата около масата бе станала още по-голяма. Петнайсет минути по-късно той продължаваше да гледа как топчето се върти и продължаваше да печели. Крупието поиска почивка.