Адем имаше нужда да подиша чист въздух и излезе на улицата. До него на тротоара седна висок сгърбен мароканец, когото познаваше от завода.
— Върви ти — отбеляза мъжът.
— Късмет. Не всеки ден е така.
— Аллах може би те подлага на проверка. — Мароканецът замълча и го погледна заинтригувано. — Нали знаеш какво казват. Който иска да язди бърз кон, може да си счупи врата, но конят трябва да продължи да галопира.
— Какво, да го вземат мътните, означава това?
— Не знам, но ми харесва как звучи.
Те се засмяха и гласовете им прокънтяха в нощния въздух.
— Чуй още нещо, бива си го — каза Адем. — Можеш да избягаш накрай света, но няма как да избягаш от задника си.
— Ъхъ.
Мароканецът понечи да вдигне чашата, но забеляза, че в ръцете на събеседника му няма нищо.
— Не пия — обясни Адем.
Думите накараха другия мъж да се изсмее.
— Я стига! Погледни се. Пристрастен си към комара, а стане ли въпрос за пиене, се превръщаш в правоверен мюсюлманин.
Лицето на Адем се затвори като капан. Не беше зависим. Можеше да спре, когато поиска. Колкото до причините да не пие, Адем рядко говореше за тях, особено пред непознати. Тази вечер обаче направи изключение. Каза с безизразен глас:
— Баща ми пиеше много.
Веднага след като се върна в сутерена, угасна токът. За пореден път. Трети тази седмица. Напоследък Лондон беше сив сутрин — заради дъждовните облаци, и черен вечер — заради спирането на тока. Онзи магазин за свещи в Хакни сигурно изкарва добри пари — помисли си Адем. Печелеше се много от продажбата на едро на свещи, нещо, станало жизненонеобходимо като хляба и млякото.
Той се взря в полуосветения коридор и отиде в стаята в дъното. На масата, при парафиновата лампа, седяха трима намусени китайци, мълчаливи мъже с непроницаеми лица. Адем знаеше, че е време да си тръгва. Би трябвало да е доволен от спечеленото. Грабна якето, даде бакшиш на крупието и тъкмо да излезе през вратата, когато спря.
След време, спомнеше ли си за този миг, което щеше да се случва често, той щеше да си представя ръчните спирачки за извънредни случаи във влака. Никога не се бе опитвал да ги дръпне, но знаеше, че направи ли го някой, влакът внезапно ще спре. Онази вечер Адем беше спрял така, сякаш на гърба му беше прикачена подобна спирачка и някой я дърпаше и дърпаше.
В стаята беше влязла млада жена — като привидение сред сенките. На слабата светлина пясъчнорусата й коса светеше тайнствено, къдрейки се под ушите й — малки и нежни. Къса кожена пола, бяла копринена блуза без гръб, остри като кинжали високи токчета на краката. От всеки сантиметър по сърцевидното й лице личеше, че не й е приятно да бъде тук и предпочита да е другаде, някъде много далече, Адем загледа как жената сяда до един от китайците — плешив и едър мъж, който се държеше така, сякаш е шефът тук, и вероятно беше, — и му прошепва нещо на ухото. Мъжът се подсмихна и я погали по бедрото. Нещо вътре в Адем се прекърши.
— Значи още си тук. Искаш ли да заложиш още веднъж, приятелю?
Въпросът беше зададен от същия мъж, който не вдигна глава и не погледна никого. Въпреки това Адем знаеше — знаеха и всички останали в помещението, — че въпросът е отправен към него. Можеше да усети погледа на всеки, но нейните очи бяха тези, които го пронизаха — два сини сапфира. Никога не беше виждал толкова големи, ярки и сини очи. Ако жена му Пембе бе срещнала тази жена, щеше да се притесни да не би тя да я урочаса. Пембе бе убедена, че ако някой с такива очи те погледне, дори и за миг; трябва тутакси да изтичаш вкъщи и да сложиш малко сол на печката — да изгори.
Лицето на Адем пламна. Точно в този миг той проумя, че ще допусне най-страшната грешка в хазарта, ако не и в живота — ще се хване на предизвикателството. Но едно беше да го разбираш, съвсем друго — да го приемеш. Адем понаклони глава и отговори:
— Да, ще играя.
Заложи още веднъж, макар че този път беше различно. Енергията около него се бе променила. Той и рулетката вече бяха две отделни създания, които не действаха в синхрон. Въпреки това не помръдна. Продължи да седи като залепен и да наблюдава как богинята гледа въртящото се топче.
Токът дойде. Адем го изтълкува като добър знак и продължи да залага. Спечели още веднъж, после отново. Залозите бяха големи. Беше опасно. Беше безумие. Китайците се стараеха да изглеждат така, сякаш нехаят, но започваше да им личи, че се изнервят. Адем зърна сред тълпата очите на мароканеца, който се беше свъсил като от болка. Мъжът поклати глава и изрече само с устни: