Щом се върнем в Лондон и стигнем Барнсбъри Скуеър, ще потърся къде да спра, мърморейки. Ще завали — мънички кристални капки. Накрая ще намерим къде да пъхна колата, след десетина маневри. Приятно ми е да си мисля, че шофирам добре, но само докато се стигне до паркирането. Чудя се дали той ще се присмее, че карам като всички жени. Навремето би го направил.
Ще тръгнем заедно към къщата по улицата, тиха и светла отпред и зад нас. За стотна от секундата ще сравним квартала със стария ни дом в Хакни, с къщата на „Лавендър Гроув“ и ще се изумим колко различно изглежда всичко сега, как времето е минало напред, макар ние да не сме.
След като влезем у нас, ще събуем обувките си и ще си сложим пантофи: за него — класически графитеносиви, на мъжа ми, за мен — виненочервени с помпони. Лицето му ще се сгърчи, щом ги види. За да го успокоя, ще му кажа, че са ми подарък от дъщерите. Той ще се отпусне, разбрал, че не са нейни. Приликата е просто съвпадение.
После ще загледа от вратата как правя чай, който поднасям без мляко, с много захар, в случай че затворът не е променил навиците му. След това ще извадя сусамовата халва. Ще седнем заедно при прозореца, стиснали в ръцете си чашите и чиниите, като възпитани непознати, които гледат нарцисите в задния двор под дъжда. Ще ме похвали за готвенето, ще каже колко му се е ядяла сусамова халва, въпреки че любезно ще откаже да му донеса още. Аз ще отвърна, че следвам точно рецептата на мама, но халвата ми все не става толкова вкусна, колкото нейната. Това ще затвори устата му. Двамата ще се погледнем втренчено, във въздуха ще увисне тежко мълчание. После той ще се извини, ще каже, че се чувства уморен и, ако нямам нищо против, иска да си почине. Ще го отведа в стаята му и ще затворя вратата, бавно.
Ще го оставя там. В стая в дома си. Нито много далеч, нито твърде близо. Ще го държа затворен между онези четири стени, между омразата и любовта, които пряко волята си изпитвам — за вечни времена хванати в капана на сърцето ми.
Той ми е брат.
Той, убиецът.
Имена като бучки захар
Село на река Ефрат, 1945 година
Когато се роди Пембе, Назе се натъжи толкова, че забрави колко се е мъчила през последните двайсет и шест час, не забеляза и че между краката й на струйка се стича кръв, а се опита да стане и да излезе. Така поне твърдяха всички — всички, присъствали онзи ветровит ден в стаята, където тя роди.
Но колкото и да искаше да се махне, Назе не можеше да отиде никъде. За изненада на жените в стаята и на мъжа й, който чакаше на двора, повторна вълна от контракции я върна обратно в леглото. След три минути се появи главата на още едно бебе. Много коса, червеникава кожа, цялото мокро и сбръчкано. Пак момиче, само че по-малко.
Този път Назе не се опита да избяга. Въздъхна едва чуто, зарови глава във възглавницата и се извърна към отворения прозорец, сякаш се мъчеше да чуе шепота на съдбата във вятъра, нежен като мляко. Помисли си, че, ако се заслуша внимателно, може и да чуе отговора на небесата. Все трябваше да има причина, обяснение, за което тя и не подозираше, но което със сигурност бе очевидно за Аллаха, за да им даде Той още две момичета, при положение че вече имаха шест и нито един син.
И така, Назе стисна устни, залепи ги като подгъв, и реши да не изрича и дума, докато Аллах не й обясни, докрай и убедително, подбудите за Своите действия. Дори насън устните й бяха стиснати. През следващите четирийсет дни и четирийсет нощи Назе не изрече и дума. Нито докато готвеше нахут с овча лой от опашката, нито докато къпеше другите си шест дъщери в големия кръгъл тенекиен бидон, нито докато мачкаше сирене и го смесваше с див чесън и подправки, нито когато мъжът й я попита какво име иска да дадат на новородените. Продължи да мълчи, притихнала като гробищата в подножието на хълмовете, където бяха погребани предците й и където някой ден за вечен покой щеше да бъде положена и тя.
В затънтеното кюрдско село сред зъберите нямаше пътища, нямаше електрически ток, нямаше лекар, нямаше училище. През обвивката на усамотението му почти не проникваха новини от външния свят. Последиците от Втората световна война, атомната бомба… Селяните не бяха и чували за тях. Въпреки това бяха убедени, че във Вселената, иначе казано, отвъд бреговете на Ефрат, се случват странни неща. Какво да се прави, светът си беше такъв и нямаше смисъл да се опитват да го проумяват. Всичко, което някога го е имало и което щеше да го има в бъдеще, вече присъстваше тук и сега. Човеците бяха предопределени да водят уседнал живот — като дърветата и молозите. Освен ако не си един от тримата: странстващ мистик, изгубил миналото си, глупак, изгубил ума си, или Маджнун, изгубил своята любима.