— Стига, братко!
Но Адем не беше в състояние да спре. От другия край на масата го гледаше жената с устни като череши, пълни и приканващи, и той усети възможността, шанс едно на хиляда, но все пак шанс, — да спечели сърцето й, ако продължи да печели на рулетка. След миг чу как някой я вика и така научи името й: Роксана.
Адем игра ва банк. Заложи всички пулове на числото четиринайсет. Топчето се завъртя обратно на рулетката — като двата прилива в живота на Адем: семейството и свободата, които го теглеха в противоположни посоки. Сеирджиите въздъхнаха в хор — вълнички, достигнали брега. Накрая топчето отскочи и се плъзна в един от улеите. Рулетката се завъртя още веднъж. Лицето на жената грейна от изумление и от още нещо, което Адем оприличи на възхищение. Не се налагаше да гледа, за да разбере, че е спечелил.
Точно тогава китаецът промърмори нещо достатъчно високо, че да го чуят:
— Нямаш ли семейство, което те чака, приятелю? Сигурно се притесняват за теб. Става късно.
Загатнатото предупреждение и думата „семейство“ спуснаха плътна завеса между Адем и рулетката, стаята, жената. Той напъха чиповете в кутията, осребри ги и си тръгна. Негов познат го откара до средата на пътя, другата половина Адем извървя пеш.
По улиците на Северен Лондон имаше купчини отпадъци, пръснат навсякъде разлагащ се боклук. Светът съвсем бе превъртял. Стачкуваха всички: пожарникари, миньори, хлебари, болничен персонал, а сега и боклукчиите. Вече никой не искаше да плаша за играта. Никой, освен комарджиите.
Беше четири след полунощ, когато Адем се прибра в къщата на „Лавендър Гроув“. Запали на канапето цигара, която се превърна в пепел между пръстите му, до него беше купчината пари, топла и вярна. Шестнайсет хиляди и четиристотин лири стерлинги. Всички спяха непробудно и Адем можеше и да не казва на семейството си за победата. Налагаше се да почака. Той лежеше с широко отворени очи в сумрачната всекидневна, обзет от самота, дълбока и непреодолима. Чуваше накъсаното дишане на жена си и на двамата си синове, на дъщеря си, дори на златните рибки… Всички обгърнати от тайнствена ведрост.
Беше го забелязал още докато отбиваше военната си служба в Турция. Когато на тясно място спят повече от трима души, рано или късно те започват да дишат в синхрон. Може би така Бог ни казваше, че ако забравим за себе си, накрая всички ще бъдем в крачка и няма да се караме повече. Тази мисъл беше нова за Адем и известно време той й се наслаждава. Но и да имаше някъде хармония, Адем не можеше да бъде част от нея. Както и други пъти му хрумна, че е човек като всички останали, нито по-добър, нито по-лош, но че подвежда хората, които обича. За стотен път се запита дали собствената му плът и кръв няма да се чувства по-добре без него.
Неспособен да заспи, призори той излезе от жилището. Взе със себе си и парите, макар да осъзнаваше, че е глупаво. В Хакни гъмжеше от крадци и обирджии, които за такава голяма сума едва ли щяха да се поколебаят да му счупят ребрата. Адем ускори крачката — трепкаше и изтръпваше всеки път, когато някой непознат се приближеше по улицата.
В завода „Юнайтед Бискитс“ бе посрещнат като цар. Всички бяха научили. Тарик дойде през обедната почивка да го поздрави — и да го помоли за услуга.
— Знаеш каква е жената — подхвана той и сниши глас до убеден шепот — От цяла вечност ми опява за кухнята.
Тарик си имаше цяла теория за английските кухни, смяташе, че нарочно ги правят мънички и тъмни, та хората да се виждат принудени да купуват храна от ресторантите. В съзаклятието участвали и архитекти, и политици, и общинари, и профсъюзи, всички надлежно подкупени от собствениците на ресторанти, ето какво гласеше безкрайната му диатриба.
Адем кимна дружелюбно, макар и да чувстваше, че по-големият му брат ще му иска назаем възможно най-голяма сума и след като похарчи малко от нея за кухнята, ще сложи останалото в спестовния си влог. Тарик цепеше косъма на две. Направо не беше за вярване, че на младини същият човек е подкрепял толкова щедро двамата си братя. След смъртта на баща им Тарик се беше скъсвал от работа, за да може да се грижи за Адем и Халил. През последните години обаче ставаше все по-стиснат не пропускаше да изстиска докрай тубичките паста за зъби, режеше купони за намаления от вестниците, изключваше бойлера, използваше по два пъти пликчетата чай, пазаруваше само от магазини за стоки втора употреба и забраняваше на всички в семейството си да купуват нещо, без да го питат, а когато го питаха, отговорът неизменно беше. „Не ти трябва“.