Адем си пое въздух и каза:
— Мислиш ли понякога за майка ни?
В друг ден нямаше да намери сили да говори така. Но сега, след като брат му го бе помолил за услуга, той усети, че има надмощие. Заслужаваше в замяна да чуе няколко спомена. И все пак въпросът беше толкова неочакван, че в началото Тарик не знаеше какво да отговори. Между веждите му се образува дълбока бръчка, плъзна и към челото, където имаше няколко бели петна, кожно заболяване от детството. Когато заговори, гласът му прозвуча твърдо и сърдито:
— Защо да го правя? Тя не ставаше за нищо.
„Не ти ли се иска да разбереш дали е жива, дали има други деца, как е, дали понякога й домъчнява за нас?“ — искаше да попита Адем и за малко да го направи. Но вместо това рече в последвалата куха тишина:
— Довечера ще намина към вас и ще ти донеса парите. Кажи на снаха ми, че ще си получи мечтаната кухня.
След залез-слънце му хрумна, че ако заложи и спечели отново, ще има два пъти повече пари. После ще даде назаем на Тарик и на други и дори няма да му се налага да иска да му връщат и пени. Тласкан от благородната кауза, отиде в сутерена в Източен Лондон и видя жената със сините очи. Пак загледа как тя наблюдава топчето, въртящо се в рулетката. Пак заложи на едро. И загуби. Всичко.
Не съм заеквал никога през живота си до четиринайсети ноември 1978 година. Денят, в който реших да си взема нож.
Бяхме в бюфета в училище. Аз и съучениците ми. Сини пластмасови табли, овчарски пай, кифли с мармалад, метални наши с вода, обичайната врява. Пусках някакви шеги и ето че след миг започнах да пелтеча като малоумник. Стана внезапно, светкавично и всички си помислиха, че се майтапя.
Обсъждахме мача на другия ден. „Челси“ играеше срещу московското „Динамо“. Аршад, нисък набит пакистанец, който мечтаеше да стане защитник в „Нотингам Форест“, каза, че бил готов да заложи обувките си „Док Мартенс“, че нашите в синьо ще победят — щели да го направят лесно, все едно са излезли на разходка в парка, — всички ние обаче знаехме, че дрънка глупости.
Разстроен, че не го приемаме насериозно, Аршад се извърна с блеснали очи към мен и се усмихна, както винаги, когато искаше нещо.
— Ей, ще ми дадеш ли пудинга?
Аз поклатих глава.
— А, б-б-без тия… Н-н-няма д-д-да стане.
Той застина и ме изгледа. Другите също — сякаш ме виждаха за пръв път. После някой спомена онзи тип от другия клас, който заекваше много и никой не искаше да разговаря с него. Всички решиха, че го имитирам, и прихнаха. Аз също се засмях. Но дълбоко в себе си усетих паника. Изтиках таблата към Аршад и му кимнах да взима каквото е останало. Вече не ми се ядеше.
След края на междучасието се върнах потиснат в класната стая. Как така ни в клин, ни в ръкав ми се беше появил говорен дефект? Никой в семейството не заекваше. Нали тези неща уж се предаваха по наследство? А може и да не се предаваха. Можеше да е инцидент, еднократен случай. Временна засечка, като лошо спъване. Сигурно щеше да ми мине внезапно, както се беше появило. Трябваше да разбера. Затова прибрах часовника си в джоба и се приближих до две момичета — да ги питам колко е часът. Но от устата ми излезе само задавен звук.
Момичетата се изкискаха. Кухавели! Сигурно си въобразяваха, че си падам по тях. Извърнах се с пламнало лице. Видях с крайчеца на окото, че гаджето ми Кейти следи всяко мое движение. В часа по история ми метна бележка:
„Маги, Кристин, Хилари. Ако е момче, Том.“
Смачках я и я пъхнах в джоба си. Тя веднага ми метна друго топче.
„Какво те прихваща?“
Свих рамене — един вид, нищо сериозно. Но и да ме разбра, Кейти не изглеждаше особено убедена. Затова и аз и написах бележка:
„Ще ти кажа после!“
През целия час се притеснявах до смърт, че учителката ще ме пита нещо. Щях да стана за смях, докато съм жив. За щастие, нямаше въпроси. Веднага щом мъчението приключи, грабнах раницата и се насочих към вратата. Реших да избягам от часовете — нещо, което не правех никога, — и да се прибера у нас.
В три и половина си бях вкъщи и натиснах звънеца. Докато чаках да ми отворят, плъзнах поглед към името до звънеца: „Адем Топрак“.
Сестра ми Есма го беше написала с почерка си с много заврънкулки. С огромно нежелание.