— И ние живеем тук — беше промърморила. — Защо да пиша името само на татко?
Уж беше крехко момиче, а все отстояваше някакви грандиозни идеи: равни възможности, социална справедливост, права на жените… Приятелите ми я мислеха или за откачена, или за комунистка. Ако зависеше от нея, щеше да напише: „Семейство Топрак“ или: „Адем, Пембе, Искендер, Есма, Юнус и златните рибки“.
Беше ми все тая. Лично аз не бих написал нищо на табелата. Така щеше да е по-честно, по-откровено. Щеше да е моят начин да кажа, че всъщност тук не живее никой. Че ние не живеем в апартамента, а само пребиваваме. Нашият дом приличаше на еднозвезден хотел, където не камериерките, а мама переше чаршафите и всяка сутрин за закуска имаше едно и също: саламурено сирене, черни маслини, чай в малки чашки… никога с мляко.
Нищо чудно Аршад някой ден да играе в Първа дивизия. Можеше да си натъпче джобовете със снимки на кралицата и колата — с готини мацки, но хора като нас щяха да си останат до гроб аутсайдери. Ние, Топрак, само минавахме през този град: бяхме наполовина турци, наполовина кюрди в гадната част на Лондон.
Натиснах още веднъж звънеца. Нито звук. Къде, да го вземат мътните, беше мама? Беше изключено да е в „Кристъл Сизърс“. Преди няколко дни беше напуснала работа. След като татко замина, аз бях глава на семейството и не исках тя да работи повече. Плака много, но не се възпротиви. Знаеше, че си имам причини. Хората шушукаха. Където има дим, има и огън. Затова й казах да си стои вкъщи. Трябваше да угася пламъците.
Никой в училище не знаеше какво става. И не им трябваше да знаят. Училището си беше училище, домът — дом, Кейти също не беше в течение. Гаджето си беше гадже, семейството — семейство. Някои неща не бива да се смесват. Като водата и олиото.
Хрумна ми, че може да е отишла на пазар. Трябваше да си поговоря с нея и за това. Извадих ключа, пъхнах го в ключалката и го завъртях, но той не помръдна. Вратата беше заключена отвътре. Изведнъж чух стъпки в коридора.
— Кой е? — попита мама.
— Аз с-с-съм, м-м-мамо.
— Ти ли си, Искендер?
В гласа й се долови паника, сякаш щеше да се случи нещо лошо. Чух и шепот, тих и припрян, и разбрах, че не говори майка ми. Сърцето ми заби лудешки и аз усетих как оставам без въздух. Не можех нито да пристъпя напред, нито да се върна назад, затова продължих да се боря с ключа. След още минута, може би повече, вратата се отвори.
Майка ми стоеше, препречвайки входа. Устните й бяха извити в усмивка, но очите й гледаха странно студено. Забелязах, че от конската е опашка се е измъкнах кичур коса и едно от копчетата на бялата е блуза е закопчано накриво.
— Искендер, синко — рече тя. — Прибрал си се.
Запитах се какво ли я е изненадало повече, дали че съм се прибрал три часа по-рано, или че съм й син.
— Всичко наред ли е? — попита майка ми. — Не изглеждаш добре, Султане.
Идеше ми да й отвърна: Не ме наричай така. Не ме наричай никак. Вместо това свалих обувките си и минах покрай нея — за малко да я съборя. Влязох право в стаята си, затръшнах вратата и сложих стол, за да не влиза никой. Легнах, завих се презглава и се съсредоточих върху дишането си, както ме бяха учили на тренировките по бокс. Вдишай. Издишай. Вдишай…
Отвън се чуваха потайни звуци: скърцащ паркет, вятър и ситен дъжд, сипещ се над града. Сред тази смесица от звуци чух как входната врата се отваря и някой излиза тихо като мишка.
Навремето тя ме обичаше повече от всичко на света — бях първородната й рожба, първият й син, Ронийа Чавемин6. Сега вече всичко беше различно. Съсипано. По бузата ми се търкулна сълза. Ударих си шамар, за да я спра. Не помогна. Ударих се още веднъж, този път по-силно.
Заслушах как стъпките й се приближават по коридора, тихи и равномерни като биене на сърце. Тя спря пред вратата ми, но не посмя да почука. Чувствах движенията й, можех да докосна вината й, да помириша срама й. Чакахме така един бог знае колко, слушахме дъха на другия, мислехме какво ли си мисли другият. После тя си отиде, сякаш нямаше какво да ми каже, сякаш не ми дължеше обяснение и мнението ми, моят гняв и болка не значат нищо. Тръгна си от мен.
Тогава проумях, че онова, което чичо Тарик ми е казал за мама е истина. Тогава ми хрумна да си купя нож. С дървена дръжка, със сгъваемо извито острие. Незаконно, разбира се. Никой не искаше да си навлича неприятности с ченгетата, като продава сгъваем нож, особено на човек като мен. Аз обаче знаех откъде да си намеря. Познавах такъв човек.