След като пристигнеха, момчетата тръгваха да търсят подходящо място на сянка. Преди да се разположат обаче, майка им се молеше за душите на умрелите и искаше от тях разрешение да прекарат известно време в земите им. За щастие, покойниците винаги се съгласяваха. Айше изчакваше няколко секунди, после кимваше и разстилаше постелките, та да седнат всички. Сетне запалваше примуса и се запретваше да готви. През това време момчетата обикаляха весело наоколо, събаряха мравуняци, гонеха щурци и играеха на сомнамбули. Щом из въздуха започнеше да се стеле миризмата на цвърчащо телешко Баба плясваше с ръце да покаже, че вече е време, и отваряше първата бутилка ракия.
Понякога започваше бавно и постепенно набираше скорост. Друг път бързаше и пресушаваше три чаши за същото време, за което обикновено изпиваше една. И в двата случая обаче в края на обяда вече беше доста пиян.
Още щом приключеше с първата бутилка, започваше да показва издайнически знаци. Въсеше се по-често, ругаеше тихо и час по час се караше на момчетата за такива дреболии, че после никой и не помнеше за какво е ставало въпрос. Дразнеше го всичко: храната била прекалено солена, хлябът — кораб, ледът — недостатъчно студен. За да поуспокои нервите си, отваряше втора бутилка.
Слънцето горе започваше да клони към залез и чайките — винаги нащрек — се разпищяваха. Времето спираше, а във въздуха увисваше острата миризма на анасон. Баба добавяше малко вода към напитката и гледаше как прозрачната течност става млечносива, мътна като мислите му. След малко се изправяше със залитане и със сериозни очи и вирната брадичка вдигаше наздравица за гробищата.
— Големи късметлии сте вие там — заявяваше. — Нямате да плащаше наем, да купувате бензин, да храните гладни гърла. Нямате жени да ви опяват. Нямате шефове да ви държат конско. Направо не знаете какви щастливци сте.
Гробовете го слушаха, ниският вятър подмяташе напред-назад мъртвата шума.
— От прах сме направени — оповестяваше Баба — и пак в прах ще се превърнем.
На връщане настояваше момчетата да седнат отпред при тях. Колкото и да внимаваха те, колкото и да затаяваха дъх и да мереха всяка своя дума, все се случваше нещо, нещо, достатъчно ужасно, че баща им да побеснее. Дупките по пътя, липсващият пътен знак, бездомното куче, изпречило се пред пикапа, новините по радиото. Този новият, Хрушчов, явно не знае какви ги върши, мозъкът му е размътен от водката, напитка, която изобщо не може да се мери с ракията, Насър пък очаква прекалено много от арабите, които говорят на същия език, но никога не се слушат взаимно, и защо шахът на Иран не вземе да се разведе с втората си жена, щом тя очевидно не може да му роди наследник?
— Ама че бъркотия! Луд свят!
Баба (Пияния) ругаеше общината, кмета, депутатите. За няколко блажени минути раздразнението му бе насочено към света навън и семейството бе пощадено. После някой в пикапа винаги правеше или казваше нещо, което го вбесяваше. Някое от децата се наместваше, започваше да хълца, оригваше се, пръдваше, прихваше или още по-лошо, жена му Айше го молеше да кара по-бавно.
— Какво ви прихваща, да ви вземат мътните? — питаше той толкова сдържано, че гласът му не се връзваше със суровия въпрос. — Няма ли да ме оставите поне за малко на мира? А? Искате да избухна ли? Това ли целите?
Никой не отговаряше. Момчетата впиваха погледи в ожулените си колене или в муха, която беше влязла през отворен прозорец и сега не можеше да излезе.
Баба повишаваше тон.
— Скъсвам се от работа. Превивам гръб всеки божи ден. Като муле! Само и само да ви нахраня. Аз ли съм най-големият глупак в семейството?
Някой казваше: Естафуруллах9, напразен опит, прекъснат от онова, което следваше нататък.
— Вие сте вампири — всичките, само ми смучете кръвчицата! — Той пускаше волана, за да покаже китките си, тънки и кокалести. — Дали ми е останала кръв да ви храня? Дали сте ми оставили и капка?
— Много те моля, дръж волана — прошепваше жена му.
— Затваряй си плювалника! Ти ли ще ме учиш да карам?
На Адем неволно му домъчняваше за Баба, който определено беше жертвата, страдалецът. До всяка клетка го пронизваше вина. Пак го бяха направили. Бяха ядосали баща му, въпреки че той ги беше предупреждавал отново и отново. Много му се искаше да му се извини, да му целуне ръка, да обещае, че никога вече няма да му пие кръвта.
— Аз уча ли те да готвиш леща? Разбира се, че не. Защото не ми е работа. И на теб, жено, не ти е работа да шофираш. Какво ти разбира главата от автомобили?
9
Estaggurullah (турски). — Букв. „Твоето здраве, твоето добруване“, тук в прен. смисъл „Разбира се, че не“. — Б.а.