Веднъж беше ударил спирачки толкова рязко, че колата се завъртя, сякаш беше върху лед. Продължиха шеметно нататък по пътя, право към цветната леха, и се разминаха на косъм с това да паднат в канавката на няколко метра от тях. Когато Адем отвори очи, се беше спуснала тишина, каквато той не беше чувал дотогава. Съвършената тишина, която настава винаги след произшествие. За пръв път Адем забеляза шумоленето на вятъра, масурите светлина във въздуха. Брат му Тарик се държеше за лакътя с лице, сгърчено от болка, и устни, извити като за стон, който така и не се чу. Баба отвори бавно вратата и слезе с разкървавена горна устна. Заобиколи колата и отвори вратата откъм страната на жена си.
— Слизай!
— О, моля те! — отвърна с пепеляво лице Айше.
— Казах, слизай!
Сграбчил я за ръката, Баба я затегли към капака на колата, който при спирането се беше отворил. Рече:
— Щом разбираш толкова от коли, поправи я!
По лицето й не трепна и мускул. Баба започна да натиска главата й към двигателя и спря чак когато челото й се удари с приглушен звук.
— Какво? Не можеш ли да я поправиш?
Тя промърмори нещо, думи, толкова задавени, че нито Адем, нито братята му разбраха какво значат. Но всички чуха как Баба оповестява:
— В такъв случай си затваряй устата и не ми обяснявай как да шофирам.
С общи усилия двете момчета и Баба изтикаха колата от цветната леха. Тарик ги гледаше, без да казва и дума, като се държеше за счупената ръка. Майка им също чакаше отстрани на пътя и плачеше. Винаги бе едно и също. Всеки път започваше с големи надежди и завършваше с плач или рани по някого.
Нощем Адем си напомняше, че другият Баба е този, който фучи и ръмжи, другият Баба удря с все сила по волана/стените/масите/вратите/шкафовете с порцелан и ако и това не помогне, ги бие с колана, а веднъж даже изрита по слабините жена си и тя отхвърча надолу по стълбите. Помагаше му да не забравя, че той не е същият човек. Не че това притъпяваше болката или страха, но на другия ден му беше по-лесно да обича отново Баба (Трезвия).
Зрънце истина
Лондон, декември 1977 година
Зад сцената имаше гримьорна за актьорите. Не че някой, освен Роксана я наричаше така. Само на нея й беше приятно да възприема това студено тясно помещение, вмирисано на цигари, на талк, парфюм и пот, като място, където актьорите могат да си починат, преди да излязат на сцената. Това не означаваше, че самата се смята за актриса, съвсем не. Ако се наложеше, описваше професията си с други думи: изпълнителка, балерина, човек, който забавлява другите, дори танцьорка на екзотични танци, но не и актриса. Не дръзваше да си препише думата, която за нея звучеше така изискано и порядъчно. Нито веднъж през двайсет и четирите си години на тази земя Роксана не се бе възприемала като изискана, нито пък като порядъчна.
Наближаваше полунощ. След по-малко от петнайсет минути щеше да дойде нейният ред да излезе на сцената. Тя огледа костюма си с проблясващи златисти пайети по гърдите. За първото действие беше облечена като танцьорка на самба. Тиара с яркоалени пера, сутиен, окичен с фалшиви диаманти и пайети, сребрист панталон като от метал и под него, най-оскъдните прашки, които щеше да покаже в края на представлението.
Въпреки бляскавия костюм не беше гримирана, беше си сложила само малко червило. Контрастът между дрехата и бледото й лице беше така рязък, сякаш всеки момент Роксана можеше да облече дънки и размъкнат пуловер и да се измъкне неусетно през задния вход на тъмната улица.
Но тя никога досега не бе пропускала представление. Нямаше да го направи и тази вечер. Четири вечери в седмицата, дванайсет месеца в годината. С тренирана лекота отвори комплекта със сенки за очи и подреди пухчетата и четките. Комплектът беше стар, почти на привършване, използван толкова много пъти от толкова много жени. Същият фон дьо тен се слагаше на всякакъв вид кожа, мазна и суха, румена и уморена. Собственикът на заведението беше обещал да купи нов комплект с последен модел изкуствени мигли и повече цветове, с по-добра текстура, но така и не го правеше. Гъбичките за фон дьо тена бяха придобили нездрав мъхест цвят, спиралите за мигли бяха слепнали от засъхналия спечен туш, а от някои от сенките не бе останало почти нищо и подложките им зееха като празни очни ябълки. Вече нямаше тюркоазно, платинено и бледожълто — любимите цветове на Роксана, — затова тя посегна към аметиста. Отново.
Не обичаше да се гримира толкова силно и веднъж през първите седмици беше излязла на сцената без всякакъв грим. После обаче собственикът й се скара и обясни, че в ярката светлина на прожекторите е приличала на заблудил се призрак. Беше я предупредил, че ако продължавала така, клиентите щели да се почувстват обидени, защото били в пълното си право да получат онова, за което са платили. След повече от година в тази дупка Роксана беше наясно, че на никого не му се гледат бледи като платно таласъми, които клатят рамене в ритъма на самбата. При тази мисъл се изкиска. Докато си слагаше руж по издадените скули, си намигна в огледалото. Беше си най-добрата приятелка. Разбираше се — от какво има нужда, за какво съжалява, какви са недостатъците й, разбираше се така, както не я бе разбирал никой мъж. Утешаваше се сама — понякога като майка, друг път като приятелка.