След като приключи с грима, нанесе ярко ягодово червило и добави малко блясък за устни. Накрая повдигна гърдите си, така че да изглеждат по-големи и пищни под сутиена с къдрички по него. В Англия никога не ги наричаха „гърди“ Използваха какви ли не смешни имена вместо това — балкони, цици, дини, кексчета прасковки, цоцки, млекарки. Нали беше прилежна ученичка, понякога Роксана повтаряше думите пред огледалото, за да провери дали ги произнася правилно.
Веднъж беше танцувала за възрастен господин — депутат консерватор, който според слуховете търгувал и с кожи, — и го чу да казва: „Разклати си бомбичките за мен, любов моя“. Трябваше да мине малко време, докато се сети за коя точно част на тялото й говори.
И все пак дълбоко в себе си се радваше, дори одобряваше, че англичаните имат навика да дават на нещата други имена, за да ги направят не толкова съкровени, не толкова стряскащи. Пък и коя съм аз, че да съдя, казваше си в заключение тя. В края на краищата Роксана (или Роксан, или Рокси, както понякога я наричаха) не беше истинското й име. Тя си го беше дала — без кръщение или друг обред, — когато бе на шестнайсет години, донякъде от любов към Сирано дьо Бержерак, донякъде защото изпитваше потребност от ново начало в живота си.
Роксана е име точно като за танцьорка, известна с това, че е гъвкава и секси, прошепна си тя и застина, несигурна в граматиката.
През годините английският й се беше подобрил значително, макар акцентът й и досега да беше силен, неподатлив. Случваше се тя нарочно да натърти на „р“-то, да удължи „ю“-то, да замени „у“ с „в“. Тъй като не можеше да се отърве от акцента, тя го правеше още по-натрапчив, дързък, такъв, с какъвто всички в Англия очакваха да говори една рускиня, защото именно това казваше Роксана, запознаеше ли се с някого, че е от Русия.
Истината беше, че е от България. Но в Англия, дори в Лондон, където по улиците се чуваха толкова много езици и диалекти, хората не знаеха почти нищо за България, освен че е от онези малки балкански държавици. Англичаните се интересува от Балканите по-скоро като представа, а не като регион. Балканите бяха пъзел с милиард плочки, всяка от които еднакво непозната, причудлива. Англичаните — особено онези, които посещаваха стриптийз баровете и кръчмите, бъркаха румънците с унгарците, югославяните с албанците и нямаха и най-бегла представа къде се намира Черна гора.
Роксана знаеше, че ако каже, че е българка, само ще кимнат тактично и няма да разпитват повече. Но заявеше ли, че е родена и израсла в Русия, ще отвърнат с градушка от въпроси. Беше интригуващо, занимателно и донякъде романтично да си от страната на доктор Живаго. Хората си представяха сняг, водка, черен хайвер, красиви КГБ шпиони и високи очарователни московчани, които се пързалят с кънки по живописни езера — споменато на такова място, всичко това си звучеше доста екзотично.
Роксана се беше създала сама. Беше си намерила име, националност, минало, бъдеще и история, която да разказва. Истината, нейната истина, не беше скрита под много пластове и гънки — като фустите на викторианска лейди. Това, което я съставяше, беше сбор от всички подробности и измислици — момиче от потънал в унес град в България, което се представяше за рускиня и танцуваше бразилска самба в стриптийз бар в сърцето на Лондон.
Ако я видеше в този вид, баща й щеше да каже, че си съсипва живота. Беше й повтарял, че никой няма да я обича като него — и слава Богу, помисли с облекчение Роксана. Тя не искаше никой да я обича като Татко.
Когато беше на петнайсет години, майка й — добра, щедра жена, учителка по френски, предала на дъщеря си любовта към езика, бе претърпяла автомобилна катастрофа и остана прикована към леглото след крайно неуспешната операция на тазобедрената става. Баща й обвиняваше лекарите, болницата, Комунистическата партия. Роксана имаше омъжена сестра, която трябваше да се грижи за семейството си, и брат, който току-що се бе сгодил. Именно Роксана (която по онова време се казваше Елена) пое грижите за майка си: хранеше я, къпеше и й я обличаше всеки ден. Не се притесняваше да сменя подлогата и да маже с мехлеми раните от залежаването по тялото й. Просто си представяше, че е опитна медицинска сестра, а майка й — безпомощна непозната. От време на време й четеше романи на български и френски, някои сърцераздирателни, други смешни, но какъвто и да беше тонът, пациентката слушаше с все същото непроницаемо лице.