Цветове
Село на река Ефрат, 1953 година
Още от съвсем малка Пембе обожаваше кучетата. Харесваше й как те надзъртат в човешката душа — дори потънали в дълбок сън със затворени очи. Повечето възрастни смятаха, че кучетата не разбират много, но според Пембе това не беше вярно. Кучетата разбираха всичко. Само че прощаваха.
Най-любимо й беше едно овчарско куче. Клепоухо, с дълга муцуна и сплъстена козина на черни, бели и бежови петна. Беше добродушна твар, обичаше да гони пеперуди и да лови пръчки и ядеше почти всичко. Викаха му Китмир, но и Куто или Додо. Името му се менеше постоянно.
Един ден, най-неочаквано, животното започна да се държи странно, сякаш беше обсебено от немирен джин. Когато Пембе се опита да го погали по гърдите, то се спусна, изръмжа и я ухапа по ръката. Притеснителна беше не толкова леката рана, а промяната в нрава на кучето. Напоследък в областта беше плъзнал бяс и тримата старейшини на селото настояха малката Пембе да отиде на лекар — с тази малка подробност, че на сто километра околовръст нямаше такъв.
И така момичето и баща му Берзо се качиха първо на микробуса, а после на автобуса за големия град Урфа. Самата мисъл да прекара деня далеч от своята близначка Джамила накара Пембе да настръхне, но точно толкова голяма бе й радостта да има баща си само за себе си. Той беше набит мъж с едри кости, волеви черти и рунтави мустаци, с ръце на селянин и с коса, започнала да посребрява по слепоочията. Хлътналите му светлокафяви очи излъчваха доброта и, освен когато се ядосаше, Берзо беше хрисим човек, макар и да тъжеше много, задето няма син, който да продължи името му за вечни времена. Беше немногословен, усмихваше се рядко и общуваше с децата си по-лесно, отколкото жена му. В замяна осемте му дъщери се надпреварваха за неговата любов — точно като пилци, които кълват зърно от шепа.
Пътуването до градът беше забавно и вълнуващо, чакането в болницата — нито едното от двете. Пред вратата на лекаря се бе извила опашка от двайсет и трима пациенти. Пембе знаеше точно колко са, защото, за разлика от другите осемгодишни момичета в селото, двете с Джамила ходеха на училище — запусната едноетажна сграда в друго село, на четирийсет минути пеш. Насред класната стая имаше печка, която бълваше повече пушек, отколкото топлина. В единия край седяха малките деца, в другия — големите. Проветряваше се рядко, затова вътре беше задушно и миришеше на спарено, все едно си се заровил в стърготини.
Преди да тръгне на училище, Пембе смяташе, че всички по белия свят знаят кюрдски. Сега разбираше, че не е така. Някои не знаеха и дума на кюрдски. Техният учител например. Той беше с късо подстригана оредяваща коса и покрусени очи, сякаш му е мъчно за живота, който е оставил в Истанбул, и съжалява, задето са го пратили на това забравено от Бога място. Ядосваше се, ако учениците не схващаха какво обяснява или пък му се подиграваха на кюрдски. Наскоро беше въвел правила. Кажеш ли и една-едничка дума на кюрдски, стоиш на един крак до черната дъска, с гръб към класа. Повечето ученици стояха по няколко минути, после биваха помилвани, при условие че няма да повтарят грешката, но от време на време се случваше някой да бъде забравен чак до вечерта и да прекара часове наред в това положение. Правилото бе породило противоположни чувства у близначките. Джамила замълча като няма — отказваше да говори, на какъвто и да е език, а Пембе правеше всичко възможно да усвои до съвършенство турския, решена да научи езика на своя учител и така да стигне до сърцето му.
Междувременно майка им Назе недоумяваше за какво им е да бият толкова път, за да усвояват думи и цифри, които няма да им трябват, нали скоро всичките щяха да се задомят. Мъжът й обаче настояваше дъщерите му да се изучат.
— Всеки ден се разкарват чак дотам и обратно. Обувките им се износват — промърмори веднъж Назе. — И за какво?
— За да могат да четат Конституцията — отвърна Берзо.
— Какво е това Конституция? — попита подозрително тя.
— Законът, жено неука! Голямата книга. Има неща, които са разрешени, и неща, които са забранени, и ако не правиш разлика, ще загазиш не на шега.
Назе изцъка, още не бе убедена.
— И как това ще помогне на дъщерите ми да се задомят?
— Много ти разбира главата! Ако някой ден съпрузите им се държат зле с тях, няма да им се налага да се примиряват. Могат да си вземат децата и да си тръгнат.
— О, и къде ще отидат?
Берзо не се беше сетил за това.
— Могат да се приютят в бащиния си дом, разбира се.
— Хм, заради това ли всеки ден бият толкова път и си пълнят главите с такива неща? За да се върнат в дома, където са се родили?