— Иди ми донеси чай — тросна се Берзо. — Говориш прекалено много.
— Боже опази! — изсумтя Назе, като се насочи към кухнята. — Никоя от дъщерите ми няма да напуска съпруга си. Направи ли го, ще я скъсам от бой, та дори да съм умряла. Ще се върна като призрак!
Колкото и куха и необмислена да беше заплахата, тя щеше да се превърне в пророчество. Дълго след като почина, Назе се връщаше като призрак при дъщерите си, при някои по-често, отколкото при други. Така де, беше инатлива жена и никога не забравяше. Нито прощаваше — за разлика от кучетата.
Сега, докато чакаха в болницата, Пембе гледаше с детски очи мъжете и жените, наредени на опашка в коридора. Някои пушеха, други ядяха от питките, които си бяха донесли от къщи, трети се държаха за раните си или виеха от болка. Над всичко се стелеше тежка смрад: на пот, дезинфектант и сироп за кашлица.
Докато наблюдаваше състоянието на всеки от пациентите, момичето се възхищаваше все повече на лекаря, когото й предстоеше да види. Реши, че лек за толкова много болести може да намери само някой изключителен човек. Ясновидец. Магьосник. Вълшебник без възраст и с пръсти, които вършат чудеса. Когато дойде редът на Пембе и баща й, тя вече преливаше от любопитство и с готовност последва Берзо в лекарския кабинет.
Всичко в него беше бяло. Но не като сапунената пяна, която избиваше на повърхността в коритото на чешмата, докато перяха дрехите. Не и като снега, който натрупва нощем през зимата, или суроватката, която смесваха с див чесън, за да направят сирене. Беше бяло, каквото Пембе не беше виждала никога дотогава — твърдо, неестествено. Толкова студено, че момичето чак потрепери. Столовете, стените, плочките по пода, кушетката за прегледи, дори чашите и скалпелите бяха потопени в това безцветие. На Пембе не й бе хрумвало, че бялото може да е толкова потискащо, толкова далечно, толкова тъмно.
Онова, което я изненада още повече, бе, че вътре имаше не лекар, а лекарка — жена, само че не като майка й, лелите и, съседките. Точно както стаята беше обгърната от липсата на цвят, лекарката пред очите на момичето не притежаваше никое от женските качества, познати на Пембе. Тя зърна под дългата престилка кафеникава пола до коленете, чорапи от най-тънка и мека материя и кожени ботуши. Лекарката беше с очила, толкова квадратни, че приличаше на нацупена кукумявка. Не че детето беше виждало някога нацупена кукумявка, но със сигурност те изглеждаха точно така. Колко различна беше лекарката от жените, които се трудеха от тъмно до тъмно по нивите, сбръчкваха се от това, че присвиват очи срещу слънцето, и се плодяха, докато родят достатъчно синове. Това тук беше жена, свикнала хората, включително мъжете, да слушат внимателно всяка нейна дума. Дори Берзо си бе свалил каскета и бе попривел раменете си в нейно присъствие.
Лекарката благоволи само да изгледа бащата и дъщерята свъсено. Сякаш самото им съществуване я отегчаваше и дори натъжаваше. Те очевидно бяха последните хора, които й се искаше да лекува в края на тежкия ден. Не им каза много и остави сестрата да зададе важните въпроси: Как изглеждаше кучето? Имаше ли пяна по устата? Държеше ли се странно при вида на вода? Ухапа ли още някого в селото? Прегледаха ли го след това? Говореше много бързо, сякаш някъде тиктакаше часовник и времето изтичаше. Пембе беше доволна, че майка й Назе не е дошла с тях. Тя едва ли щеше да успее да следи разговора и каквато си беше притеснителна, щеше да стигне до погрешни заключения.
Докато лекарката пишеше рецептата, сестрата би в корема на детето инжекция, от която то ревна с цяло гърло. Още плачеше, когато излязоха в коридора, където съвсем се разстрои от вниманието на непознатите. Точно тогава бащата — отново Берзо, когото Пембе познаваше, с високо вдигната глава и изправени рамене, — й пошушна в ухото, че ако млъкне и се държи като добро момиче, каквото е, той ще я заведе на кино.
Пембе тутакси спря да плаче и очите й блеснаха от очакване. Думата „кино“ звучеше като опакован в станиолче бонбон: тя не знаеше какво има вътре, но беше сигурна, че е сладко.
В града имаше два киносалона. Големият се използваше по-често от тръгнали на обиколка политици, отколкото от местни изпълнители и музиканти. Там преди и след избори се струпваха тълпи от хора и се държаха яростни речи, а обещанията, обетите и пропагандата кръжаха като рояк жужащи пчели.
Вторият салон беше далеч по-скромен, но точно толкова посещаван. В него се прожектираха филми с различно качество благодарение на вкуса на собственика, които предпочиташе приключенията пред политическите тиради и плащаше скъпо и прескъпо на черноборсаджии, а те заедно с тютюна, чая и другите контрабандни стоки му носеха и филми. Така жителите на Урфа бяха изгледали доста уестърни на Джон Уейн, както и „Човекът от Мамо“, „Юлий Цезар“, „Треска за злато“ и други филми със смешния дребосък с тъмните мустаци.