Онзи ден прожектираха черно–бял турски филм, който Пембе изгледа от начало до край с отворена уста. Героинята беше бедно хубаво момиче, влюбено в момче, много богато, много разглезено. Но момчето стана нов човек. Такава бе магията на любовта. Докато всички, като се започне от родителите на момчето, чернеха младите влюбени и се чудеха как да ги разделят, те се срещаха тайно под една върба на реката. Държаха се за ръце и пееха песни, тъжни като въздишка.
На Пембе й хареса всичко в киното: богато украсеният вход, тежката нагъната завеса, непрогледният мрак, който сякаш я зовеше. Тя изгаряше от нетърпение да разкаже на Джамила за това ново чудо. Докато се прибираха с автобуса, пееше отново и отново песента от филма:
Докато Пембе поклащаше хълбоци и размахваше ръце, другите пътници й ръкопляскаха и я насърчаваха с викове. Когато накрая тя замълча, по-скоро от умора, отколкото от чувство за благоприличие, Берзо се засмя и в ъгълчетата на очите му се появиха бръчици.
— Талантливото ми момиче — каза той с едва доловима гордост в гласа.
Пембе зарови глава в широките гърди на баща си и вдъхна мириса на лавандуловата помада по мустаците му. Не го знаеше, но това щеше да е един от най-щастливите мигове в живота й.
Щом се прибраха, завариха Джамила В ужасно състояние: с подпухнали очи и издуто лице. Тя беше чакала цял ден на прозореца, нервно подръпвайки косата си и хапейки долната си устна. После най-неочаквано, без причина, беше надала ужасяващ вик. Въпреки всички усилия на майка й и сестрите й да я утешат, тя не беше спряла да вие.
— Кога се разплака, в колко часа? — попита настойчиво Пембе.
Назе се позамисли.
— Май по някое време следобед. Защо?
Момичето не отговори. Беше научило каквото искаше да знае. Въпреки че бяха на километри една от друга, двете с близначката й се бяха разплакали едновременно — в мига на инжекцията. Казваха, че близначките били две тела с една душа. Но те бяха повече от това. Бяха едно тяло, една душа. Орис и Доста. Затвореше ли едната очи, другата ослепяваше. Болеше ли я едната, кървеше другата. И когато едната сънуваше кошмари, сърцето на другата биеше бясно в гърдите й.
Същата вечер Пембе показа на Джамила движенията на танца, който беше видяла във филма. Двете започнаха да се редуват и да повтарят каквото е правила героинята: да се въртят, да се целуват и прегръщат като двама влюбени, да се заливат от смях.
— Каква е тази врява?
Беше Назе, гласът й пропит от презрение. Чистеше ориза в тепсията, отделяше зърното от плявата.
Очите на Пембе се разшириха от негодувание.
— Какво толкова, само танцуваме!
— И защо танцувате? — тросна се Назе. — Да не сте решили да ставате проститутки?
Пембе не знаеше какво е това „проститутка“, но не се реши да попита. Усети как я плисва възмущение: защо майка й не се радваше на песента като пътниците в автобуса? Защо съвсем непознатите проявяваха повече търпимост от най-близките?
Още умуваше върху това, когато чу как Джамила пристъпва напред, сякаш за да поеме вината, и прошепва:
— Извинявай, мамо. Няма повече да правим така.
— Казвам го за ваше добро. Ако днес прекалите със смеха, утре ще плачете. По-добре да ви е зле сега, отколкото след време.
— Не проумявам защо не мога да се смея и днес, и утре, и вдругиден? — отвърна Пембе.
Беше ред на Джамила да изгледа сърдито близначката си. С дързостта си не само я беше изненадала, но и я беше поставила в неловко положение. Тя затаи дъх — страхуваше се от онова, което щеше да последва: точилката. Прекрачеше ли някое от момичетата чертата, Назе ги удряше и двете с тънката дървена точилка в кухнята. Никога по лицата — красотата на едно момиче е нейният чеиз, — а по гърба или отзад. Момичетата не можеха да проумеят как инструментът, който направо ненавиждаха, прави и най-вкусните сладкиши, които толкова обичаха.