Онази вечер обаче Назе не наказа никого. Сбърчи нос, поклати глава и извърна поглед, сякаш копнееше да е другаде. Когато заговори отново, гласът и беше спокоен:
— Жената няма друг щит, освен скромността — рече тя. — Не забравяйте, изгубите ли нея, ще струвате по-малко и от курус1. Светът е жесток. Няма да се смили над вас.
Пембе си представи, че мята във въздуха монета и гледа как тя пада върху дланта й. Винаги имаше две страни, само две. Или печелиш, или губиш. Достойнство или позор и едва ли нещо можеше да утеши онзи, на когото се паднеше губещата страна.
Назе допълни, че било така, защото жените били направени от най-тънка батиста, докато мъжете били от дебел тъмен плат. Така ги бил скроил Бог: мъжът да превъзхожда жената. И не било работа на хората да питат защо го е направил. Важното в случая било, че по черния цвят не личали петна, докато по белия се виждала и най-малката следа от мръсотия. Пак по същата причина на мига щяло да проличи, ако някоя жена е осквернена, и тя щяла да бъде отделена от другите, както отделяме люспата от зърното. Затова и ако някое девствено момиче се отдаде на мъж — пък бил той и неговият любим, то щяло да загуби всичко, а той нямал какво да губи.
В земите, където бяха родени Розова Орис и Доста Красота, „чест“ не беше само дума. Беше и име. Човек можеше да назове детето си Чест, стига то да беше момче. Мъжете имаха чест. Старите мъже, мъжете на средна възраст дори невръстните момчета, които, макар да ходеха на училище, още миришеха на майчиното мляко. Жените нямаха чест. Вместо това имаха срам. А както знае всеки, Срам не е особено приятно име.
Докато слушаше, Пембе си спомни голата белота на лекарския кабинет. Притеснението, което беше изпитала там, се бе завърнало, само че сега чувството беше още по-силно. Ами другите цветове — запита се тя, — синьо-лилавото, убито зеленото и лешниковокафявото, ами другите платове: кадифето, габардинът и брокатът? Светът беше толкова многообразен и със сигурност не се свеждаше до тепсия нелющен ориз.
Сред многото иронии в живота на Пембе бе и тази, че щеше да повтаря нещата, които й бе неприятно да слуша от Назе на дъщеря си Есма, дума по дума, след години, в Англия.
Аскандер… Аскандер
Село на река Ефрат, 1967 година
Пембе беше жена с нелогични мисли и безпочвени страхове. Тази страна от характера й не беше нещо, придобито с годините. Не, Пембе бе станала суеверна изведнъж, едва ли не за една нощ — нощта, в която се роди Искендер.
Пембе беше на седемнайсет години, когато стана майка — млада красива и разкъсвана от страхове. Тя стоеше в стая, окъпана в сумрачна светлина, и гледаше вторачено люлката, сякаш още не можеше да повярва, че пеленачето с тънки розови пръсти, прозрачна кожа и неравно мораво петно върху сплескания нос е оживяло напук на всичко, че оттук нататък ще бъде нейно дете — нейно и ничие друго. Пембе имаше син — синът, когото майка и цял живот се беше опитвала да роди и за когото беше мечтала и се беше молила.
След Розова Орис и Доста Красота Назе беше износила до края още едно дете. Този път то на всяка цена трябваше да бъде момче, нямаше друга възможност. Аллах й го дължеше. Длъжник ми е — повтаряше тя, макар да знаеше, че богохулства. Казваше, че двамата със Създателя са се разбрали. След толкова момичета Той щял да изпъди заветната й мечта. Назе беше убедена в това дотолкова, че месеци наред плете одеялца, чорапи и пуловерчета, по-наситеносини от нощ, в която се извива буря, всичките предназначени за съвършеното й момченце. Не искаше да слуша никого, дори жената, която щеше да й бабува — тя я прегледа, след като й изтече водата, и й каза с глас, тих като вятъра, че бебето е застанало накриво и е по-добре да отидат в града. Имало още време. Ако тръгнели веднага, щели да стигнат болницата, преди да е започнало раждането.
— Глупости — отсече Назе, вперила пламнал поглед в очите на жената.
Всичко било наред. Всичко било в ръцете на Всевишния. Тя била на четирийсет и девет години и това щяло да бъде нейното дете чудо. Щяла да ражда тук, в собствения си дом, в леглото си, както била родила всичките си деца, само че този път щяло да бъде момче.
Раждането беше мъчително. Бебето беше прекалено голямо и бе тръгнало на обратно. Часовете отминаваха. Никой не броеше колко, защото е на лошо. Пък и властелин на времето е само Аллах, Божественият Часовникар. Онова, което за обикновените простосмъртни е непоносимо дълго, за Него е само миг. Затова стенният часовник беше покрит с кадифе, точно както всички огледала в къщата — всяко от тях вход към неведомото.