— Вече няма сили да се напъва — каза една от жените в стаята.
— Тогава ще й помогнем — отвърна решително акушерката, но очите й издаваха страха, който прикриваше.
Бръкна дълбоко в Назе и опипа хлъзгавото слузесто бебе, което се загърчи под пръстите й. Усети едва доловим пулс — като пукот на свещ, която догаря. Жената се опита внимателно, но твърдо да обърне детето в утробата. Веднъж. Втори път. Третия път бе по-коравосърдечна, усещаше, че няма време. Бебето се завъртя по посока на часовниковата стрелка, но не достатъчно. Главата му се притисна в пъпната връв и опасно спря притока на кислород.
Назе беше изгубила толкова много кръв, че ту идваше на себе си, ту отново изпадаше в унес, лицето й бе с цвят на зима. Трябваше да се вземе решение. Акушерката знаеше, че ще изгубят или майката, или детето. Нямаше начин да спаси и двамата. Съвестта й беше притихнала като безлунна нощ и точно толкова тъмна. Изведнъж тя взе решение. Ще спаси жената.
В този миг Назе, която лежеше със стиснати очи, танцуваше със смъртта и губеше все повече кръв, понадигна глава и кресна:
— Не, пачавро такава!
Викът беше толкова писклив и силен, че сякаш не идваше от човешко същество. Жената в леглото се бе превърнала в див звяр, прегладнял и свиреп, готов да нападне всеки, изпречил се на пътя му. Тя тичаше през гъста гора, където слънцето хвърляше по листата трепкащи златисти и лимоненожълти отражения — свободна, както никога дотогава. Който я чу, реши, че си е загубила ума. Само лудите пищяха така.
— Разрежи ме, кучко! Извади го! — заповяда Назе, после се засмя, сякаш вече бе прекосила праг, отвъд който всичко беше шега. — Момче е, толкова ли не виждаш? Синът ми идва! Злобна завистлива пачавра! Взимай ножиците! Незабавно! Срежи ми корема и извади сина ми!
Из стаята на рояци кръжаха мушици — като лешояди над плячка. Всичко беше плувнало в кръв. По килимите, чаршафите, стените бяха размазани прекалено много гняв и негодувание. Въздухът в стаята беше станал спарен, безжизнен. Мухите… де да можеше мухите да изчезнат.
Назе не оцеля. Нито пък бебето задълго — бебето, за чийто пол тя бе грешала през цялото време. Деветата й рожба, детето, което я погуби, а после тихо издъхна в люлката, пак беше момиче.
Затова онзи ден през ноември 1962 година, докато лежеше будна посред нощ на леглото, Пембе недоумяваше как изобщо е възможно Бог да е толкова своенравен. Ето, тя беше само на седемнайсет, а вече кърмеше син. Подозираше, че някъде от небето, под воднистата светлина, майка й я наблюдава завистливо. Осем раждания, пет помятания, едно мъртвородено и нито едно не беше син… А ето че вече даваш на вятърничавата ми дъщеря здраво момченце. Защо, Аллах? Защо?
Гласът на Назе кънтеше в ушите на Пембе, докато не се превърна в топка ярост, която се търкулна надолу по гърдите й и се сгуши в стомаха й. Колкото и да се опитваше да се отърси от тревогите си, накрая Пембе не постигаше друго, освен да си създава нови. Те кръжаха в главата й, въртяха се като пумпал и тя не знаеше къде да се скрие от укорите във втренчения поглед на покойната си майка. След като започна да му обръща внимание, вече го забелязваше навсякъде. Той беше в зърното и кашуто, които стриваше на каша в каменното хаванче и ядеше, за да е по-хубаво млякото й. В дъждовните капки, които се стичаха на вадички по черчеветата, в бадемовото масло, с което мажеше след всяко къпане косата си, и в гъстата супа със застройка от кисело мляко, която къкреше на печката и се вдигаше на мехурчета.
Смили се, Аллах, направи така, че майка ми да затвори очи в гроба и синът ми да расте силен и здрав — молеше се Пембе, като се клатеше напред-назад, сякаш приспиваше себе си, а не детето.
Нощта, в която се роди Искендер, Пембе сънува кошмар — както много пъти по време на бременността. Този обаче й се стори толкова истински, че част от нея никога нямаше да можеше да се отърси от него, никога нямаше да се върне от течния свят на сънищата.
Присъни й се, че лежи по гръб, с широко отворени очи и издут корем върху килим на пъстри шарки. Небето над нея беше прорязано от няколко облака. Беше горещо, много горещо. После Пембе забеляза, че килимът е разстлан над вода, на буйна река, която се въртеше под тежестта й. „Как така не потъвам?“ — помисли си тя. Вместо отговор небето се отвори и отгоре се спуснаха две ръце. Дали бяха ръцете на Бога? Или на покойната й майка? Пембе не знаеше. Те разрязаха корема й и го отвориха. Болка нямаше, само ужасът от мисълта какво се случва. След това ръцете извадиха детето. Беше пухкаво момченце с очи с цвета на тъмни камъчета. Още преди Пембе да го е докоснала, камо ли прегърнала, ръцете го пуснаха във водата. Детето се понесе нанякъде върху изхвърлено във водата дърво, точно както пророк Мойсей в коша.