Выбрать главу

Пембе разказа за кошмара само на един човек, а, докато говореше, очите й блестяха и пламтяха, сякаш беше вдигнала температура. Джамила я изслуша и дали защото повярва в кошмара, или просто защото искаше да освободи близначката си от този ужас — духа на Назе, — реши да предложи обяснение.

— Може да си урочасана. Сигурно от някой малък джин.

— Джин — повтори като ехо Пембе.

— Да, скъпа. Джиновете обичат да подремват по креслата и канапетата, толкова ли не знаеш? Видят ли, че се задава човек, големите джинове си плюят на петите, но невръстните не са толкова бързи. А бременните жени са тежки, тромави. Сигурно си седнала върху някой току-що роден джин и си го смачкала.

— О, боже!

Джамила сбърчи нос, сякаш надушила лоша миризма.

— Предполагам, че майката му се е върнала да отмъсти и ти е направила магия.

— Но какво ще правя сега?

— Няма страшно, винаги има начин да умилостивиш джиновете, колкото и да са ядосани — увери я Джамила тъй, сякаш знаеше всичко по въпроса.

И така, докато Пембе кърмеше новороденото, Джамила я караше да мята сух хляб на глутница бездомни кучета, а после да бяга, без да се обръща, да хвърля през лявото си рамо щипка сол, а през дясното — щипка захар, да минава по току-що изорани ниви и под паяжини, да пръска със светена розова вода всяка пукнатинка в къщата и четирийсет дни да носи на врата си амулет. Надяваше се така да излекува Пембе от страха пред покойната им майка. Вместо това отвори вратата на суеверията, врата, която Пембе открай време знаеше, че съществува, но през която никога досега не се бе решавала да премине.

През това време Искендер растеше и растеше. С кожа с цвета на топъл пясък, с тъмна чуплива коса, която проблясваше като звезден прах, с очи, преливащи от закачливост, той не спираше да се усмихва и да печели сърца. Колкото по-красив ставаше, толкова по-силен беше ужасът на Пембе пред неща, над които тя нямаше власт: земетресения, свлачища, наводнения, горски пожари, заразни болести, гнева на призрака на Назе или отмъщението на майката на джина. Светът открай време бе опасно място, но най-неочаквано опасността бе станала прекалено истинска, прекалено близка.

Тревогата на Пембе бе толкова силна, че тя отказваше да даде име на сина си. Така го предпазваше от ангела на смъртта Азраил. Смяташе, че щом невръстното дете не е свързано с име, Азраил няма да го намери, дори и да иска. Така момченцето прекара първата си година под слънцето без име — като плик без адрес. Както и втората, третата и четвъртата година. За да го повикат, казваха: „Синко!“, „Малкият!“ или просто „Ей, момче!“.

Защо Адем не се противеше на тази нелепица? Защо не взимаше нещата в свои ръце и не даваше име на наследника си както би направил всеки мъж? Имаше нещо, което го спираше, нещо, по-силно от сприхавия му нрав и мъжката гордост, една тайна между него и Пембе, от която тя добиваше сила, а той я губеше, и гледаше да стои по-далеч от дома си, в подземния свят на Истанбул, където можеше да играе комар и да бъде цар, било то и за една вечер.

Чак когато момчето навърши пет години, Адем пое юздите в свои ръце и оповести, че това не може да продължава вечно. Скоро синът му щеше да тръгне на училище и ако дотогава нямаше име, съучениците щяха да се постараят да му дадат най-смешното. Пембе се съгласи от немай-къде, но при едно условие. Да отведе детето в родното си село и да получи благословията на своята сестра близначка и на другите роднини. Щом отидеше, смяташе да се допита и до тримата старейшини, които вече бяха стари като Арарат, но пак раздаваха мъдри съвети за щяло и нещяло.

— Мъдро си постъпила, като си дошла при нас — заяви първият старейшина на селото, който вече беше толкова немощен, че ако наблизо се затръшнеше врата, той се разтреперваше като листо.

— Добре си направила и че за разлика от някои майки напоследък не си настояла сама да дадеш име на новороденото — отбеляза вторият мъж — в устата му беше останал само един зъб, мъничък бисер, проблясващ като първото зъбче на невръстно.

След това заговори и третият мъж, но гласът му беше много тих, думите — неясни, и никой не разбра какво казва. След като поумуваха още малко, старейшините излязоха с общо решение: момчето да получи име от непознат човек, от някой, който не знае нищо за семейството, а оттам — и за призрака на Назе.