С приближаването на целта сърцето ѝ се разтуптя по-бързо. Само още два завоя, после направо към моста, по който мина с максимална скорост. Наби рязко спирачки и спря с поднасяне. Нямаше нито миг за губене.
Остави двигателя включен, стисна дръжката на пистолета, отвори вратата и предпазливо измина оставащите седем-осем крачки до парапета. Свали предпазителя. Надникна над ръба и впери поглед надолу към многолентовата магистрала.
Пътят под нея беше покрит с белезите на тежка автомобилна катастрофа. Черни следи от гуми се виеха по бетона като изгорели спагети. Цели съзвездия от натрошено стъкло проблясваха на светлината на фаровете. Гледката някак доказваше, че Хелена не полудява. Ако мястото наистина беше това, можеше да е сигурна в едно - човекът, когото бе видяла, онзи от виденията ѝ, бе мъртъв. Никой не би могъл да оцелее при подобен инцидент. Това откровение я изпълни със смес от страх и облекчение.
„Защо видях това? - запита се тя. - И защо сега?“ Въпросите бяха толкова много...
Слънцето изчезна зад хоризонта, улиците бързо потънаха в мрак, а небето стана като от мед. Появиха се първите ярки звезди. Зад Хелена фаровете на черния мерцедес продължаваха да светят вярно в сумрака. Мобилният ѝ телефон зазвъня, но тя не му обърна внимание.
От време на време покрай нея минаваше по някоя кола, но никой не посмя да спре. Хелена стоеше и почукваше с цевта на пистолета по високия до кръста парапет. Металното дрънчене отекваше в нощта.
„Какво трябва да правя сега?“ - мислеше си тя, загледана към светлините на центъра. Въпросът сякаш я държеше прикована на това място.
4.
Калифорния, Америка
„Ентърпрайз Корпорейшън“,
сграда „Меркурий“, етаж 2
9 май 2081
16:52
14 дни преди опитното прехвърляне
Във въздуха беше увиснала триизмерна холограма на човешка ДНК. Сложното изображение се състоеше от хиляди разноцветни сфери - червени, сини, жълти и зелени, свързани с мънички бели пръчици. Двойките образуваха завита тъкан от информация, която казваше на Бартън, че е изправен пред сериозен проблем.
„Трябва да има и друг начин“ - помисли си той.
Бартън Ингърсън седеше под холограмата, облечен в неоновобяла лабораторна престилка. Изработена от пресован египетски памук, прилягащата към тялото дреха бе ъгловата и модерна, с висока яка във военен стил. Всички от екипа носеха такива престилки. На реверите на Бартън имаше по един малък черен квадрат с бяла звезда в центъра, която го отличаваше като лидер. Той затрака трескаво на клавиатурата и промени холограмата, след което се зае да прехвърля цифровите документи на бюрото си в опит да намери някакъв смисъл в главоблъсканицага, пред която се намираше.
Бартън беше малко над петдесет и вече повече от четирийсет години работеше в „Ентърпрайз Корпорейшън“, най-голямата компания на света. Като дете чудо бе включен във фирмената програма за обучение, когато беше само на осем. Някои от привлечените бяха дори шестгодишни; но Бартън беше един от малкото успехи на програмата. Някои казваха, че неопитният ум не е в състояние да се справи с твърде много познание; други твърдяха, че всичко се дължи на очакването за високи постижения. Така или иначе, степента на неуспех винаги беше висока. Впоследствие първоначалната програма бе променена и в нея се приемаха деца на дванайсет или повече години.
Бартън обясняваше до голяма степен професионалното си дълголетие със страстта си към риболова. Открай време твърдеше, че риболовът отпуска нервите му и му позволява да се съсредоточи върху важното. Тъкмо затова обикаляше най-затънтените кътчета на света в търсене на кристалночисти потоци и любимите си риби бойци - великолепните пъстърви.
Подобно на доста мислещи хора, Бартън бе слаб. Беше и привлекателен, с бистри лешникови очи. Всеки, който го познаваше, би се съгласил с това. И би добавил, че е спокоен, изключително спокоен човек. Това бе задължително за професията му, тъй като Бартън беше водач на прочутата група учени, известна като Меркуриев екип. Твърдеше се, че през годините техните открития са преобразили света, но за милиардите хора, чийто живот бе променен към по-добро, те бяха анонимна група. Бартън беше учен номер едно на „Ентърпрайз Корпо- рейшън“, натоварен да решава изключително сложни и необичайни проблеми. Позицията му беше влиятелна и престижна. Но успехът винаги си има цена и той носеше белезите на всеотдайността си в бялата си коса и дълбоките бръчки по загорялото си лице.