Вдигна очи от бюрото и се огледа. Едната стена на огромния му кабинет бе изцяло стъклена и откриваше гледка към зелени гори, които се простираха до хоризонта. В другия край на помещението имаше шест сини канапета, подредени в широк кръг - зоната за дискусии на Бартън. Отдясно имаше шестоъгълна заседателна маса с дванайсет стола, по един за всеки член на Меркуриевия екип. Покрай стените имаше растения в саксии. Подът беше от полиран черен гранит. В кабинета винаги цареше тишина, нарушавана само от тихия шепот на вълните, галещи някакъв тропически плаж. Фоновият шум му помагаше да мисли.
Бартън отново се съсредоточи и погледна разноцветната ДНК спирала. Трябваше да има отговор. Отново размести цифровите листа на бюрото си с надеждата, че скоро ще има напредък.
Стъклената врата на кабинета се отвори безшумно и влязоха двама елегантни мъже, облечени в еднакви костюми на тънко райе. По-възрастният, с бастун от слонова кост, беше Годфри Мартин Тредуел, председател на борда на директорите и главен акционер на „Ентърпрайз Корпорейшън“. За всички освен за жена си Годфри Мартин беше известен като Г. М. Някои го наричаха Год, но никога в негово присъствие, тъй като се бояха, че може да не оцени иронията. Говореше се, че е толкова почитан, че само появата му всяваше паника в младшия персонал. Доста над стоте, той заемаше поста си от незапомнени времена и всички тези години бяха благодатни за компанията. Именно Г. М. беше замислил изкупуването или ликвидирането на почти всички конкуренти на „Ентърпрайз Корпорейшън“ - „хищническото придобиване“ беше негов специалитет. В резултат Г. М. сега бе един от най-богатите хора на света - бизнесмен, недосегаем за чуждо влияние или корупция.
Старецът беше бунтар, превърнал се в държавник - и точно така беше превърнал „Ентърпрайз Корпорейшън“ в това, което представляваше тя днес. Имаше всичко - отлична логика, изключителни инстинкти, безупречни политически умения. Навремето беше променял правилата така, както му изнасяше, но онзи период, както и нуждата от правила, вече беше отминал. Единственото, което не беше в негова полза и не се поддаваше на контрола му, беше напредналата му възраст. И всички пари на света, които му позволяваха ежедневно преливане на кръв, за да подобри качеството си на живот, не можеха да спрат остаряването му. Той бе наистина успешен лидер, но в залеза на дългата си кариера.
Г. М. и Бартън се познаваха вече повече от четири десетилетия. Бартън харесваше президента. Винаги го беше харесвал. Двамата бяха приятели, доколкото беше възможно да си приятел с един от най-могъщите хора на света.
Човекът зад Г. М. беше внукът му Джаспър Тредуел, президент и наследник на трона на „Ентърпрайз Корпорейшън“. Макар че разликата във възрастта на двамата бе повече от петдесет години, приликата им бе поразителна; на слабо осветление човек лесно можеше да ги сбърка. Джаспър беше най-големият син на най-голямата дъщеря на Г. М. Бе с няколко сантиметра по-висок от дядо си и имаше същото характерно за Тредуел издължено тяло. Чертите му и особено носът бяха остри, веждите - черни и буйни. Кафявата му коса, подстригана късо като косата на дядо му, беше малко по-гъста на темето.
Въпреки приликата двамата бяха напълно различни като темперамент. Джаспър не беше „народен човек“ и имаше навика да прибягва до заплахи, за да получи онова, което иска. Бартън често си мислеше, че ежедневната работа с Г. М. е принудила Джаспър да потърси някакво преимущество, колкото и нежелателно да е то. Казваха, че на света няма по-тъмно място от сянката на Г. М., и в резултат на това Джаспър използваше без никакво колебание значителната си власт; ако амбициите му се осуетяваха, това го изкарваше от кожата му. Можеше да се каже, че отношенията между Бартън и втория човек в „Ентърпрайз Корпорейшън“ бяха, меко казано, ледени.
Джаспър обаче също имаше своите силни страни и Бартън бе сред първите, готови да признаят това. Беше дисциплиниран като армейски офицер, имаше много добър усет за печалба и показваше предпазливост там, където дядо му подхождаше нехайно. Двамата в много отношения бяха добър екип. Добрият и лошият. Оптимистът и песимистът. Филантропът и ревизорът. Двамата Тредуел, старият господар и властното му протеже, представляваха съюз от световна класа във всяко отношение.
Когато най-сетне осъзна, че двамата Тредуел стоят в кабинета му, Бартън побърза да изключи лазерното изображение. Звукът на плискащите се вълни също изчезна.
- Не предполагах, че ще те видя днес, Г. М. — каза Бартън. - На какво дължа тази неочаквана визита?
Стана и като добър домакин поведе двамата си гости към столовете за посетители. Г. М. го побутна с бастуна си и мина покрай него.