- Ще я изгубя, ако баща ти разбере.
- Поемам цялата отговорност - заяви Хелена. - Баща ми е моя грижа. Ще чакаш тук, докато не се свържа с теб. Ясно ли е?
- Но, Хелена...
- Казах да чакаш тук! - Хелена се обърна към Уилсън. - Хайде, да вървим. - Посочи над блестящата настилка към хангара. - На компанията на баща ми е. Държи самолета си тук, когато идва в Англия. Вътре има коли.
Уилсън си закопча якето.
- Защо не отлетим направо за Стоунхендж?
- Не можем да получим разрешително за полет, без да привлечем твърде много внимание. - Хелена изобщо не изглеждаше щастлива. - Направим ли го, митническите власти ще поискат да претърсят самолета. На борда сме трима. - Тя вдигна паспортите. - Със само два паспорта. Пък и така или иначе ще ни трябва кола. - Погледна го сериозно. - Аз отговарям за транспорта и казвам, че това е най-лесният начин.
Хелена и Уилсън изтичаха по пистата и се скриха от дъжда при входа на хангара. Тя пъхна ключа в леденостудения катинар и отвори вратата. Ярката светлина на лампите изпълни просторното помещение. Въздухът вътре бе леден и неподвижен. В отсрещния край имаше три коли, паркирани една до друга покрай стената.
Стъпките им отекваха в празния хангар. Спряха при автомобилите - червено „Ферари“, сребриста лимузина „Мерцедес-Бенц“ и черно „Порше Турбо". Личеше им, че са бързи.
- Точно това ни трябва - каза Хелена и отвори шофьорската врата на поршето.
- Хелена - каза Уилсън и я спря, преди да се е качила. - Бях пълен идиот, откакто... така де, сещаш се. Извинявай. Цялата история помежду ни ме изненада. Ти ме изненада. - Той сведе смутено глава. - Хайде да се споразумеем. Аз ще бъда отново себе си и двамата заедно да приключим с това. - Подаде ѝ ръка над покрива на колата.
Хелена я изгледа с отвращение. Дъхът ѝ излизаше на пара в студения въздух.
- Съгласна. Да приключваме.
Уилсън повдигна очилата си и я погледна в очите.
- Не се безпокой, Хелена, аз също го усетих. - Беше сигурен, че тя много добре разбира какво има предвид. - И ми се къса сърцето при мисълта, че никога вече няма да те докосна. Но за нас няма бъдеще. Не може да има.
Тя задържа погледа му ужасно дълго. Лицето ѝ бе напълно безизразно.
- Идваш ли, или не? - попита накрая и изчезна в купето. Двигателят внезапно изрева. Уилсън отвори вратата и скочи на мястото до нея.
- И ти постъпи глупаво като мен.
- Знам - отсече тя. - А сега си сложи колана.
Стоманените врати на хангара се плъзнаха настрани и дъждът нахлу през разширяващия се отвор. Поршето излезе в пороя. Минаха под носа на самолета и набраха скорост към терминала.
Капитан Луис гледаше от кабината отдалечаващата се черна спортна кола.
Поршето спря на двеста метра от изхода на летището, като ръмжеше заплашително. На пропускателния пункт имаше кабина за охраната с две бариери от двете ѝ страни, за влизащи и за излизащи. Отвън патрулираха трима души, въоръжени с автомати. Пътят се пазеше от метални шипове, приличащи на зъбите на динозавър - при вдигането на бариерата те изчезваха.
- Ще искат паспортите ни - каза Хелена. - Не са подпечатани, така че остави приказките на мен. - Представи си как ще мине всичко. - Много е важно да изберем подходящия момент.
- Съжалявам, Хелена - успя да каже Уилсън.
- Млъквай! Ще ти помогна да стигнеш до Стоунхендж, само си затваряй устата.
Хелена пое дълбоко дъх. Две коли със запалени фарове приближиха изхода и Хелена ги изпревари. Дъждът заваля още по-силно и чистачките автоматично заработиха по-бързо. Поршето спря пред бариерата първо, а другите коли се наредиха зад него.
Дежурният, с тъмнозелена мушама с качулка, се приближи до прозореца, като се мъчеше да скрие формулярите от дъжда. Автоматът бе преметнат на гърба му. Хелена му подаде двата американски паспорта. Дежурният прегледа бързо снимките и надникна в купето.
Хелена му се усмихна широко.
- Нямате печати. - На дежурния явно не му харесваше да кисне на дъжда. - Не сте ли минали през митницата? Документите на колата, ако обичате.
Хелена го погледна изненадано.
- О, не! Казаха ми да карам направо насам! - И му подаде още документи.
Дежурният свери талона на автомобила с паспорта - колата определено бе нейна. После посочи към Северния терминал.
- Не мога да ви пусна без печат, госпожо. Първо трябва да минете през митницата. - И ѝ върна документите.
Хелена се опита да се направи на смутена, което бе почти невъзможно, и превключи на задна. Задните светлини се включиха, но зад поршето вече чакаха поне три коли. Очертаваше се сериозно задръстване.