Дежурният ѝ махна с ръка.
- Излезте и се върнете от другата страна, госпожо. - И ѝ посочи входа. - Продължете направо към митницата. После елате пак.
Всичко вървеше точно по план. Бариерата се вдигна и Хелена спокойно превключи на скорост... след което настъпи газта до дупка. Двигателят изрева и четирите колела се завъртяха на мократа настилка. Поршето полетя напред, спусна се по рампата, зави наляво и излезе на пътя.
Дежурният се втурна да ги гони, но колата вече беше изчезнала.
Хелена изглеждаше развеселена.
- Защо имам усещането, че се забавляваш? - попита Уилсън, притиснат към облегалката от ускорението. Колата бързо намали скорост и рязко зави надясно. Сърцето му се качи в гърлото. - Винаги ли караш така?
Точно в момента на Хелена изобщо не ѝ пукаше какво си мисли Уилсън. С два пъти по-висока скорост от допустимата се понесоха към магистрала М25. Изневиделица от една странична улица изскочи полицейска кола и се впусна да ги преследва с включени светлини. Хелена намали и прецени как най-добре да мине през задръстването на кръстовището. И дума не можеше да става да спрат. Хванала съвсем небрежно волана, Хелена мина в насрещното движение и полетя на зигзаг между носещите се срещу тях автомобили.
- Случвало ми се е да нарушавам правилника - призна тя.
Почти вцепенен от ужас, Уилсън гледаше как избегнаха безброй сблъсъци, завиха с поднасяне и се понесоха с рев по рампата към магистралата. Бърз поглед назад показа, че полицейската кола е изчезнала.
Хелена се усмихна.
- Страхотна маневра, а?
- Не знам - отвърна Уилсън. - Бях стиснал очи през цялото време.
Вече се носеха с повече от 200 км/ч по магистралата и задминаваха останалите коли, сякаш бяха спрели.
- Имаме два часа път до Стоунхендж - каза Хелена. - С тази кола можем да надминем всеки, ако се налага.
Уилсън се обърна към нея и се загледа в профила ѝ.
- Изумителна си.
- Де да беше така.
- Държа се толкова... уверено.
- Имаш предвид пълното ми незачитане на човешкия живот ли?
- Много добре знаеш, че нямам предвид това.
- Тогава какво? - малко раздразнено попита тя.
- Просто съм ти благодарен, това е - каза Уилсън малко смутено.
Лицето на Висблат изникна в ума на Хелена и зъбите ѝ изскърцаха като ръждива стомана.
- Трябваше да застрелям онова копеле, когато имах възможност!
- Защо продължаваш да повдигаш този въпрос?
- Защото ме преследват демони! - извика тя. - Затова!
Уилсън беше поразен от избухването ѝ.
- Това пък какво означава?
- Попадала съм в същата ситуация и преди - тихо каза тя. - Преди много години... и се заклех никога повече да не се случва.
Уилсън постави ръка на тила ѝ, за да я успокои. Хелена се опита да се освободи, но той не помръдна. Честно казано, тя желаеше допира му - това бе единствената причина да не спре колата и да не излезе навън.
- Кажи ми какво е станало - помоли той.
Последва дълга пауза.
- Бях на седемнайсет - най-сетне каза тя.
- И?
- С майка ми отидохме на постановка в центъра на Хюстън. „Клетниците“. Много уместно. - Хелена караше поршето по магистралата, загледана право напред. - Странно, не си спомням много от представлението.
Уилсън слушаше, без да се обажда.
- Постъпихме толкова тъпо - рече тя. - Лимузината трябваше да ни вземе малко след единайсет. Тръгнахме към задния изход, за да избегнем тълпата, и се озовахме в една тясна уличка. - Спомените от онази нощ изпълниха съзнанието ѝ. Сякаш отново се беше озовала там. - Приближиха ни някакви мъже. Взех ги просто за пияници. Започнаха да ни тормозят. - Побиха я тръпки и изведнъж ѝ стана трудно да говори. - Не знам как точно се случи, но чантата на майка ми изведнъж се отвори и пистолетът ѝ полетя., във въздуха. Падна в краката ми. Още го виждам върху бетона.
Картината с 9-милиметровия „Рюгер“ я преследваше непрекъснато от дванайсет години.
- Вдигнах го - заговори тя малко по-бързо. - Можех да я спася... - Вдигна ръка към предното стъкло, все едно държеше оръжието в момента. Поршето бързо започна да намалява скорост. - Опитах да дръпна спусъка...
Превключи скоростта и отново ускори.
- Изпаднах в паника - гневно рече тя. За момент лицето ѝ бе напълно безизразно. - Майка ми ми изкрещя да бягам. Още чувам гласа ѝ. - Чертите ѝ се изкривиха от мъка. - Опитах се да дръпна спусъка, но пистолетът не стреля. - Очите ѝ се напълниха със сълзи и гласът ѝ премина в шепот. - Такава глупачка бях! Пистолетът не стреля, защото предпазителят бе спуснат.