Сърцето на Уилсън туптеше в унисон с нейното. Той започна да масажира леко гърба ѝ. Сълзите преляха и потекоха по бузите ѝ.
- Спасих се, защото имах оръжие. Но не и майка ми. Откриха я на следващия ден. Онези мъже я бяха изнасилили и убили.
Толкова много неща около Хелена изведнъж се изясниха. Сякаш огромната мъгла от информация, която имаше за нея, изведнъж придоби форма. Оръжията, необходимостта през цялото време да държи нещата под контрол - всичко това намери обяснението си. Уилсън я погледна и тя отвърна на погледа му. Състраданието, което изпитваше към нея, засили още повече решимостта му да оправи честотата на Шуман. В насълзените ѝ очи се четеше безпомощност - слабост, която Уилсън не беше виждал досега. Никога нямаше да забрави този момент - начина, по който го гледаше, силата на емоциите ѝ... проливния дъжд... мрачната провинция, летяща покрай тях.
Уилсън бръкна в джоба си и извади египетската монета, която бе изиграла такава важна роля в живота му. Тя беше връзката между миналото и бъдещето. Съдбата. Той потърка вдлъбнатината с пръст.
- Хелена, искам да вземеш това.
Без да откъсва очи от пътя, тя сякаш разбра значението на момента. Уилсън ѝ обясни как монетата е била у него в бъдещето и каква роля е изиграла за решението му да се подложи на омега-програмирането.
- Тази монета - каза той - е моята монета на съдбата. Тя доказва, че твоето и моето бъдеще са свързани по някакъв начин. Ако ти я дам, двамата с теб ще бъдем свързани. - Замълча. - Тази монета е донякъде причина да съм тук и ми се иска да мисля, че ти също си част от тази причина. - Постави монетата в дланта ѝ и сви пръстите ѝ около нея.
„Свързани не е достатъчно - помисли си Хелена. - Защо трябва да си отидеш?“
- Нищо не е случайно - каза Уилсън сякаш в отговор на въпроса ѝ. - Това е съдба. И за протокола, страшно съм развълнуван, че ти си част от съдбата ми.
Хелена излезе от магистрала М25 и продължи по M3. Дъждът шибаше безмилостно предното стъкло. Небето се смрачи още повече. Двайсетина минути не казаха нито дума. През цялото време Уилсън така и не свали ръката си от тила ѝ.
44.
Равнината Солсбъри, Англия
А344, 3 км от Стоунхендж
21 декември 2012 - Точка Нула
15:49
Мисия Исая - ден двайсет и седми
21 декември, денят на зимното слънцестоене и най-късият в Северното полукълбо, приближаваше края си. Надничащото през тясна пролука в облаците слънце обагряше безкрайната равнина. Два фара се носеха устремно по шосето. Спуснаха се по един хълм надолу към мрака и се появиха отново в ръждивата светлина, понесли се през английската провинция.
Двигателят на поршето с вой намали обороти и колата спря пред висок заключен портал. Бронята леко побутна препятствието, автомобилът даде газ и вратите се отвориха. Със запалени фарове на фона на залязващото слънце поршето се понесе покрай модерния туристически център и излезе на обширния пуст паркинг.
В средата на равнината се издигаше легендарният комплекс Стоунхендж - структура, чието предназначение оставаше забулено в тайна от хиляди години. Групата от около седемдесет изправени камъка бе подредена в три концентрични кръга. Някои от мегалитите достигаха до осем метра височина и тегло петдесет тона. Приличаха на огромни сълзи от твърда скала, както ги беше описал Бартън. Най-големите се наричаха сарсени и някои от тях поддържаха напречни греди - правоъгълни блокове, поставени като мост върху изправените камъни. Само девет от оригиналните трийсет и четири греди оставаха по местата си.
Хелена спря на самия край на паркинга и фаровете осветиха древната структура. Нямаше други коли. Не се виждаха никакви хора. Тя изключи двигателя и купето потъна в тишина. Зловещото донякъде място на третия портал се виждаше през предното стъкло, само на стотина метра от тях.
- Името Стоунхендж идва от староанглийското Станхен Гнет - каза Уилсън, загледан към огромната структура. - Означава „висящи камъни“. Когато строежът е започнал, колелото още не е било изобретено. Изграждането на комплекса е продължило повече от хиляда и петстотин години.
Представи си как е изглеждало мястото преди пет хилядолетия. Тревистата равнина на Солсбъри сигурно бе изглеждала почти същата като днес. И тук, на това място, неолитните хора, облечени само в животински кожи, бяха започнали строежа на съоръжението. Задачата щяла да продължи стотици поколения и да се предава от човек на човек много преди появата на писменото слово.