- Чакай... - спря го Хелена. - Имам чувството, че сега е последната ни възможност да се сбогуваме.
Настъпи неловко мълчание.
Уилсън не знаеше какво да каже. Хиляди неща се въртяха в главата му. Той се обърна към Хелена, чието лице бе осветено от светлината на таблото. Не искаше и да помисля, че ще я остави тук.
- Благодаря, че ме спаси - прошепна тя.
- Ти спаси мен.
Взираха се един в друг. Уви, нямаше как да променят бъдещето. Съдбата им беше определена. Хелена се наведе и устните й намериха устните на Уилсън. Целувката бе нежна и кратка.
Като се мъчеше да не мисли за случващото се, Уилсън се загледа през прозореца към Стоунхендж.
- Тази машина на времето изглежда малко примитивна в сравнение с онази, на която се возих миналия път.
С плаха усмивка Хелена хвана ръката му и я стисна.
- Цялото пътуване беше истинска лудница, но искам да знаеш... че това бяха най-хубавите дни в живота ми. Винаги ще се питам какво ли би било, ако можеше да останеш.
Уилсън гледаше сенките, които падаха по съвършената кожа на Хелена. Златната ѝ коса, пълните устни. „И аз, Хелена... Кълна се... и аз“ - помисли той, но от устата му не излезе нито дума. Отвори вратата и в купето нахлу леден въздух. Страхуваше се, че ако не се махне час по-скоро, няма да го направи никога.
- Прав си - каза тя, обезсърчена от липсата му на отговор. - Да приключваме.
Светлините на фаровете хвърляха дълги резки сенки по подгизналата трева.
Уилсън излезе навън, ядосан на себе си, че не беше признал чувствата си. Студеният въздух моментално прониза тънките му дрехи. Имаше чувството, че е гол. С ръце в джобовете закрачи право към центъра на съоръжението.
Хелена провери двата колта, закопча якето си и го последва. Леденият вятър свиреше в ушите ѝ и за момент я оглуши. Изведнъж застана нащрек - някой сякаш ги наблюдаваше! Хелена изтича покрай Уилсън към прикритието на сарсеновите камъни и го предупреди:
- Трябва да внимаваме!
Уилсън продължи напред. Беше прекалено разстроен, че да му пука. „Нищо не може да ми попречи да отворя портала“ - реши той. С подобно мислене нарушаваше едно от основните правила на Бартън - „Никога не приемайте, че съдбата ви е гарантирана. Направите ли го... всичко ще започне да се разпада“.
Протегна ръка и докосна четириметровия сарсен пред себе си, един от двата камъка, върху които беше кацнала също толкова огромна напречна каменна греда.
Хелена нервно се огледа в мрака.
- С риск да прозвуча мелодраматично, имам лошо предчувствие.
Леденият вятър шумолеше в окосената трева - точно толкова, колкото да заглуши приближаващи стъпки.
- Ако Висблат беше тук, вече щяхме да разберем - отвърна Уилсън и отново се зае да изучава камъните, като вървеше без никакъв страх през осветените места.
- Усещаш ли, че енергията тук е някак различна?
Хелена присви очи на светлината на фаровете. Тук бяха като мишени. За всеки случай тя се скри в черната сянка на един от камъните.
- Това е Трилитонът - каза Уилсън. Стоеше сред групата изправени камъни, образуващи широкия десет метра вътрешен кръг. Протегна ръце настрани и погледна наляво. - В средата на зимата слънцето залязва ето тук. - После погледна надясно. - В средата на лятото изгревът е ето там. А онова е Олтарният камък.
Хелена го гледаше от тъмното.
- Това означава, че Ключовият камък е... тук. - Уилсън тръгна към един мегалит от външния кръг на съоръжението. Сянката му запълзя по земята и се плъзна нагоре по неравната повърхност. Докато гледаше към периметъра на Сарсеновия кръг в търсене на Опорните камъни, умът му се изпълни с информация.
- Бягай! - изкрещя Хелена. - Уилсън, бягай!!!
Уилсън бръкна в джоба си и спокойно си сложи слънчевите очила. Обърна се и видя непосредствено зад себе си силуета на висок мъж, очертан от светлината на фаровете.
С бясно биещо сърце Хелена гледаше как командир Висблат излиза на открито. Самата тя внимаваше да стои в сенките - нямаше откъде да знае колко мъже е довел Висблат. За да станат нещата още по-лоши, започна да получава видения от Уилсън през червена мъгла.
Командир Висблат небрежно свали визьора си за нощно виждане. Пистолетът му беше насочен към гърдите на Уилсън.
- Би трябвало да сте мъртъв, господин Даулинг... а ето че сте тук. - Той посочи към сенките. - Кажете на госпожица Каприарти да не стреля. Дойдох само да поговорим.
Хелена се беше прицелила в главата на Висблат. Изгаряше я един въпрос: „Ако се наложи да дръпна спусъка... мога ли да го направя?“