- Уилсън! - Вече можеше да се движи отново и предпазливо пристъпи в сенките, като се мъчеше да стигне до него. Изведнъж от руините проехтяха още два изстрела и куршумите пръснаха фаровете на колата. Всичко потъна в пълен мрак.
- Ти ме простреля! - извика Висблат. Не чувстваше лявото си рамо, но започна да се смее. Нагласи визьора за нощно виждане на лявото си око и го включи. - Простреля ме, кучко мръсна!
Заклещена в мрака, Хелена затвори очи и се замоли.
Висблат погледна рамото си.
- Да, простреля ме. За награда ще те убия... бавно. - Той се изправи, застана над неподвижното тяло на Уилсън и го побутна с крак. - Как успя да преместиш камъка? Кажи ми!
Огледа Трилитона, огледа се и за Хелена. Тя не се виждаше никаква.
- Трябваше да се разкараш, когато имаше тази възможност! - извика той към тъмнината. После, притиснал с ръка окървавеното си рамо, започна да проверява камък след камък. - Ще те спипам, кучко!
Заплахата отекна от очуканите мегалити.
Хелена беше долепила гръб до един от камъните. Видимостта беше нулева - в небето не се виждаше нито една звезда. Чувстваше се сляпа и абсолютно безпомощна. И точно тогава получи спасителни видения - можеше да гледа в мрака благодарение на Уилсън. Той се беше надигнал и беше седнал - и бе задействал командата за нощно виждане. Кръвта изтичаше бързо от корема му.
- Последен шанс, Висблат... - извика Хелена. - Предай се!
- Да бе - отвърна той.
- Предупреждавам те: виждам! - завика Хелена в различни посоки. Ръцете ѝ се тресяха. Цялата бе плувнала в пот. „Не ме е страх - каза си тя. - Не ме е страх“.
- Много прилича на нощта, когато са убили майка ти - извика ѝ Висблат. - Била е изнасилена, нали? Да. Четох във вестниците. Сигурно е било много травмиращо за теб.
Страхът на Хелена изведнъж изчезна и ръцете ѝ се успокоиха.
Висблат обикаляше мегалитите един по един.
- Да, знам какво се е случило онази нощ - продължи той. - Много тъжно. Доколкото разбрах, вината била твоя...
Хелена безстрашно излезе от скривалището си. Виждаше и себе си, и Висблат през очите на Уилсън. Гигантът се извисяваше пред нея. Като се прицели колкото се може по-добре, тя без никакво колебание натисна спусъка осем пъти. В отблясъците от всеки изстрел виждаше как всеки куршум се забива в гърдите на Висблат и как той полита назад и се свлича на земята.
- Никой не говори така за майка ми - тихо каза тя.
Останал напълно без сили, Уилсън се преви и падна.
Виденията изчезнаха.
Хелена продължи да стреля във въздуха, за да се ориентира, докато вървеше към колата да включи габаритите. Яркото оранжево сияние пулсираше неравномерно, докато тя бързаше обратно към Уилсън с една-единствена мисъл: „Жив ли е?“
Както вече бе правила два пъти, клекна и го прегърна.
- Моля те, не умирай! Моля те... - Затисна с ръка раната му. - Уилсън, чуваш ли ме? Трябва да стартираш командата за изцеление. Чуй ме...
- Нали ти казах да се махаш - прошепна той.
Тя се усмихна - но не беше усмивка.
- Никога не слушам какво ми казваш.
Времето като че ли забави хода си.
- Използвай командата. Трябва да го направиш!
Ужасна болка пронизваше корема на Уилсън. Той се закашля и по брадичката му потече кръв.
- Никакви омега-команди - с мъка рече той. Използването на команди сега можеше да се отрази на прехвърлянето - Бартън го беше предупредил. Уилсън сграбчи ръката на Хелена. - Помогни ми да стигна там. - Посочи голямата каменна плоча в центъра на Трилитона - Олтарния камък. - Няма време.
Водена от трепкащата светлина на габаритите, Хелена помъкна Уилсън по тревата, сложи го да легне до падналия мегалит и каза настоятелно:
- Трябва да се изцелиш!
Уилсън изкашля още кръв.
- А ти трябва да си вървиш. - Намръщи се. - Излез извън Сарсеновия кръг.
- Няма да те оставя.
- Трябва...
- Няма да те оставя!
- Порталът няма да проработи, ако си с мен. - Беше лъжа, но Уилсън знаеше, че Хелена ще умре при прехвърлянето: само Ген-ЕП можеше да оцелее. Пусна ръката ѝ и я побутна. — Върви, Хелена!
Инстинктът ѝ казваше да остане.
- Моля те, Хелена. Трябва да ме послушаш - каза той и изстена от болка.
Хелена го целуна нежно по устните: беше убедена, че го вижда за последен път. Дръпна се назад и се загледа в очите му, за да запомни завинаги този момент. После се обърна и побягна. Усещаше върху устните си вкуса на кръвта му.
Уилсън я гледаше как изчезва в пулсиращата оранжева светлина. Изчака колкото се може повече, като се бореше да не изгуби съзнание. Накрая вдигна ръка и притисна пръсти в неравната повърхност на Олтарния камък.