На Дейвин му прималя, когато погледна към оградената с кордон част, в която се бе случил инцидентът. Жълтата преградна лента беше опъната на импровизирани пръти. В ума му изникна тялото на Бартън, лежащо неподвижно на земята.
Ужасна трагедия. Дейвин бе изгубил не само своя шеф, но и приятел. В опит да потисне мъката си се зае с онова, което можеше най-добре - с работа. Докосна с писалката таблета си и продължи с проверката на следващото устройство.
От отсрещния ъгъл на лабораторията се чу пращене. Какво беше пък това? Той се надигна, а звукът постепенно се усилваше. Всичко би трябвало да е изключено. Шумът идваше от титановия ромб на инфлатора, окачен на стената. Светлините в лабораторията внезапно угаснаха и вътрешната повърхност на ромба заблещука като покрита с живак.
Засия зловещо сияние.
Системата се активираше!
Дейвин се втурна към командния център между натрупаните високо сандъци и трескаво заблъска с юмрук по стъклената стена. Не искаше още издънки.
От другата страна малка група учени гледаше съсредоточено холографските екрани. Въпреки че Дейвин блъскаше с всички сили стъклото, през стената не минаваше никакъв звук.
Накрая Андре вдигна поглед и попита:
- Кой е изключил осветлението?
Всички в командния център се обърнаха към лабораторията.
Дейвин крещеше:
- Генераторът на магнитното поле работи! - Махаше трескаво към машината на времето. - Изключете го!
Андре се опули.
- Някой включвал ли е проводниците?
Мълчание.
- Стига сте мълчали, някой включвал ли ги е? - отново попита той.
- Не са свързани - отвърна един от учените.
Андре погледна Дейвин през стъклото и сви рамене.
Положението беше ясно - никой в командния център нямаше нищо общо със ставащото.
Дейвин се обърна към блещукащата енергийна завеса. Всичко се случваше само.
Андре бързо набра някакъв номер и заговори в микрофона:
- Аз съм. По-добре слезте. Имаме проблем. - Кратка пауза. - Да, сериозно е! Иначе нямаше да се обаждам!
Сферата на имплодера бръмчеше все по-силно и по- силно.
Дейвин запуши уши, за да заглуши болезнения звук. Светлините в командния център започнаха да примигват.
Нямаше време да изтича до аварийния изход.
Внезапно от ромба към транспортната камера се изстреля тънък лъч енергия. Кварк-глуонна плазма - Дейвин я беше виждал и преди. Усети как оголената му кожа пламва и се хвърли зад същата онази проводникова банка, която бе отнела живота на Бартън. Сферата на имплодера постепенно се изпълни със светеща полупрозрачна мъгла. След това лабораторията отново потъна в мрак.
Възцари се мъртвешка тишина.
Дейвин се надигна от пода и погледна към транспортната капсула.
Всички в командния център гледаха с увиснали ченета. Меркуриевият екип не беше свикнал да се сблъсква с подобни изненади.
Дейвин заблъска отново по стъклото. Челото и бузите му се бяха покрили с мехури от високата температура.
- Включете аварийното осветление! - Той посочи главната конзола. - Включете го!
Един от учените стовари юмрук върху копчето и аварийните лампи на тавана светнаха.
Дейвин предпазливо тръгна през лабораторията, като трескаво прехвърляше в ума си различни теории. Мъглата в сферата на имплодера постепенно се разнесе и свитата вътре фигура се открои ясно - Уилсън Даулинг, гол, свит на кълбо в локва кръв.
Дейвин се обърна към командния център и кръстоса ръце над главата си - знак, че има нужда от спешна медицинска помощ. Сигналът предизвика суматоха, всички се опитваха да направят нещо. С помощта на специалния разкодиращ ключ Дейвин отвори вратата в основата на капсулата и Уилсън изпадна на пода, около него се разхвърчаха червени пръски.
Медиците се втурнаха вътре. Андре погледна часовника на стената и си отбеляза часа. „Знаех си, че ще се случи - помисли си. - Чакахме твърде дълго". В същия момент Джаспър влезе и тръгна право към него.
- Какво става, по дяволите?
- Имаме проблем - отвърна Андре.
Джаспър огледа лабораторията.
- Какъв проблем?
- Изглежда, че Уилсън се върна.
- Как така се е върнал?
Андре вдигна рамене.
- Ами... тук е.
- Как е възможно?
- Капсулата е пълна с кръв - прошепна Андре.
Беше трудно да се види какво става, тъй като медицинският екип беше наобиколил тялото на Уилсън. Ако се съдеше по трескавата скорост, с която работеха, положението беше много сериозно.