- Казах ви, че ще се случи точно това - каза Андре.
- Не действахме достатъчно бързо. И сега имаме още по-голям проблем.
47.
Летище „Гетуик", Англия
22 декември 2012 - Точка Нула +1
11:02
Мисия Исая - завършена
Английската зима бе родила прекрасна утрин. Нямаше нито едно облаче и небето изглеждаше по-синьо от всякога. Хелена подкара по рампата към пропускателния пункт, спря при бариерата и подаде паспорта си на дежурния. Изобщо не ѝ пукаше дали ще я арестуват.
Служителят нагласи автомата на гърба си и прелисти документите.
Не видя никакъв входен печат.
- Напускате страната ли? - попита с усмивка.
Хелена кимна.
Дежурният се огледа, за да се увери, че никой не ги наблюдава, след което ѝ върна документите. Инстинктът му подсказваше да я пусне.
Хелена се опита да се усмихне, но мускулите на лицето ѝ почти не помръднаха.
- Приятно пътуване - каза дежурният.
Самолетът на Каприарти чакаше на същото място, на което бе спрял предишния ден. Вратите на хангара зееха. Хелена вкара колата вътре, изключи двигателя и остана да седи замаяна. Толкова много неща се бяха променили от вчера, че преживяното притъпяваше сетивата й.
„Дали Уилсън е оцелял? Трябва да е оцелял“.
Гласът на капитан Луис я изтръгна от унеса.
- Радвам се, че се върна. Започнах да се безпокоя. - Зяпна строшените фарове. - Какво е станало?
Хелена не отговори.
- Къде е Уилсън?
Няколко секунди тя трескаво обмисляше отговора си.
- Не съм сигурна.
- Добре ли си?
- Прекарах тежка нощ - уморено каза тя. Изведнъж очите ѝ се напълниха със сълзи, но това не бяха сълзи от тъга. Хелена знаеше, че е време да се отпусне - да даде воля на чувствата си. Демоните, които носеше в себе си заради смъртта на майка си, най-сетне се бяха укротили.
Капитан Луис ѝ подаде чиста кърпичка.
- Виж колко прекрасна е сутринта! В ден като този е трудно човек да е тъжен. - Не знаеше какво друго да каже.
Силите на Хелена вече се изчерпваха.
- Откарай ме у дома, Уорън.
С бавна крачка капитан Луис я поведе по настилката. Никога не бе виждал Хелена толкова покрусена.
- Баща ти се обади - каза той в опит да завърже разговор. - Не се безпокой, покрих те.
Хелена успяваше да схване изреченията през едно.
- Видя ли гръмотевичната буря снощи? - добави той, след като тя не отговори. - Беше изумителна.
„Уилсън щеше да е доволен", помисли Хелена.
Пътническите самолети излитаха на всяка минута и грохотът на турбините не замлъкваше нито за миг. Докато се изкачваха по стълбата, капитан Луис продължи да говори.
- Ще съобщя на митницата, че заминаваме. Ще се махнем оттук за нула време. Резервоарите са пълни и всичко е в готовност. - И изчезна в пилотската кабина.
Хелена отиде в салона и включи компютъра. На екрана се появи позната страница:
Резонанс на земната йоносфера
* Паркфийлд, Калифорния
* Арайвъл Хайтс, Антарктика
Хелена избърса сълзите си, седна и се съсредоточи върху графиката на магнитния резонанс. Беше коренно различна от онази, която бе видяла вчера. Честотата на Шуман бе паднала, точно както бе казал Уилсън, до по-малко от седем херца. Като че ли всичко се бе върнало в нормата.
- Успя - прошепна Хелена. Честно казано, не бе очаквала друго.
Извади египетската монета и след малко прошепна:
- Това ще е единственият ми спомен за теб...
По пръстите ѝ имаше следи от кръв - кръвта на Уилсън. Изведнъж Хелена осъзна, че един ден монетата в ръката ѝ отново ще се озове у него. След седемдесет и пет години тя щеше да чака в чекмеджето на бюрото на Уилсън и да играе ключова роля в живота му. Мисълта, че още нищо не е приключило, я утеши донякъде. В известен смисъл нещата тепърва започваха.
48.
Калифорния, Америка
Лечебница, етаж 3
(Отделение АЗ)
26 юни 2081
11:45
34 дни след опитното прехвърляне
Мека слънчева светлина струеше през полуотворените прозорци на болничната стая на третия етаж. Лекият ветрец носеше аромата на цветя. Уилсън отвори очи и видя, че до леглото му стои някой. Помисли, че е Бартън, но след миг по рошавата коса, ниския ръст и характерните черти разбра, че е приятелят му професор Оутър.