„Бъди позитивен“, каза си.
Беше намалил списъка на заподозрените. Само шепа хора знаеха как могат да осуетят мисията му, а групата, която беше достатъчно влиятелна, за да прати друг Ген-ЕП в миналото, бе още по-малка. За постигането на подобно нещо бяха нужни много хора - най-вероятно целият Меркуриев екип. Фактът, че ромбът на инфлатора е бил свързан, доказваше, че системата е била използвана неотдавна.
Замисли се отново за подробния си доклад. Беше включил и Хелена Каприарти, но без да назовава истинското ѝ име. Телепатичната ѝ връзка с него и неподатливостта ѝ на оптичната тракеноидна реакция бяха нещо, което трябваше да разбере. Разкриването на ролята ѝ беше единственият начин да научи повече по въпроса; в противен случай отговорите със сигурност щяха да бъдат засекретени.
Седеше и мислеше.
Колкото повече хора бяха замесени, толкова по-голям бе шансът му да разкрие конспирацията около смъртта на Бартън. Седнал на планинския връх, брулен от вятъра, Уилсън си спомняше пътуването си в миналото като някакъв сън. Нямаше друга аналогия. Честотата на Шуман бе възстановена на 21 декември 2012 - деня, в който бе върнат обратно – и времето си течеше отново нормално, а не препускаше неудържимо, както бе в миналото. Мисията му беше изпълнена. Той беше изпълнил своята роля. Но бе твърдо решен да потисне всяка склонност да се отдава на самодоволство. Трябваше да открие кой и защо е убил Бартън. Едва тогава щеше да бъде наистина удовлетворен.
50.
Калифорния, Америка
Централа на „Ентърпрайз Корпорейшън", етаж 12
28 юни 2081
19:35
36 дни след опитното прехвърляне
Последния път, когато бе идвал тук, Уилсън беше заедно с Бартън, лидера на Меркуриевия екип - човека, който по някакъв начин контролираше всеки аспект от света му. Но този път беше сам, без напътствията на Бартън и изправен пред поредното огромно предизвикателство. Нямаше на кого да се осланя и се чувстваше ужасно неподготвен. Пое дълбоко дъх и се застави да си спомни хребетите на Сиера Невада. „Резултатът е сигурен“, каза си - тринайсетте прехвалени гении от другата страна на вратата нямаха шансове срещу него. Усмихна се. И реши, че има много тънка линия между това да си позитивен и пълен невежа.
Бутна двойната врата.
Заседателната зала бе пълна с хора, всички чинно седнали на отредените им места. Бъбренето престана в мига, в който Уилсън влезе. Атмосферата беше напрегната. Дейвин, Андре, Карин и Джаспър седяха отпред един до друг. Зад тях в две редици се бяха разположили другите деветима членове на Меркуриевия екип. Имаше два празни стола - един до професор Оутър и един начело на масата за Г. М.
Във въздуха се носеше обезоръжаващият аромат на свежи цветя. Отвън слънцето се спускаше към хоризонта и небето тепърва започваше да се обагря в тоновете на залеза.
Уилсън нарочно бе закъснял с повече от час. Всяка секунда беше от значение и той протакаше възможно най-много - професорът се нуждаеше от цялото време, което Уилсън можеше да му осигури за разшифроването на свитъците.
Всички в залата изглеждаха напрегнати от дългото чакане.
„Всяко зло за добро“ - помисли Уилсън; в момента конспираторите несъмнено усещаха напрежението най-силно от всички.
Това бе първото събиране на Меркуриевия екип в пълен състав след опитното прехвърляне. Всички реагираха по някакъв начин, когато той влезе в помещението. Дори Андре направи автоматичен опит да вдигне ръка за поздрав. С напълно безизразна физиономия Уилсън отиде до стола си и седна. Трябваше да ги накара да повярват, че вече знае истината.
Пред професор Оутър имаше малък холографски екран, на който се сменяха страници с данни. На всеки няколко секунди професорът въвеждаше нова команда, вглеждаше се напрегнато в резултатите и въвеждаше още нещо. На челото му бяха избили капчици пот. Уилсън никога не го бе виждал толкова напрегнат.
- Декодирането - прошепна Уилсън. - Как върви?
Като последно средство професор Оутър използваше Дейта-Тран за прилагането на гигабитовия алгоритъм от Медния свитък. Декодирането се беше оказало много по-сложно, отколкото очакваше. И макар че Дейта-Тран не бе толкова сигурен, колкото им се искаше, двамата отчаяно се нуждаеха от изчислителната му мощ.