25 ноември 2012
20:02
Мисия Исая - ден първи
Отекна пронизителен вой на сирена. Появи се стара бяла линейка с включени червени и сини светлини. Беше ранна вечер и улиците бяха опустели. Без да намалява на червения светофар, линейката продължи напред, подскочи належащия полицай, рязко зави надясно и се отдалечи в сумрака.
Рязкото раздрусване върна Уилсън в съзнание. Беше объркан и се чувстваше много зле. Опита се да отвори очи, но видя само тъмнина и усети в устата си някакъв познат вкус. Трудно му беше да се движи и когато помръдна, го прониза болка. Ръцете му като че ли бяха вързани. Всичко около него сякаш се движеше. Уилсън се опита да се освободи.
- Не се напрягай, момче - извика му мъжки глас. - Само ще влошиш нещата.
Американски акцент, при това южняшки. Въпреки това Уилсън се опита да седне и болката стана още по-силна. И тогава разпозна вкуса в устата си - на кръв. Лепкава кръв.
- Казах ти, не мърдай - отново се обади гласът. Парамедикът стегна велкро ремъците на гърдите на Уилсън и го прикова още по-здраво за носилката.
Тялото, главата и краката на Уилсън бяха увити в изцапани бинтове. Дрехите му бяха станали на парцали.
Имаше няколко счупвания - ребра, краката над коленете - и на бедрата му бяха поставени тежки пластмасови шини. На дясната му ръка имаше система. Повече от половината му кожа беше раздрана от влаченето под колата.
Парамедикът се приготви да му бие още болкоуспокоителни.
- Не виждам - каза Уилсън.
- Как се казваш?-попита гласът. - Кажи ми името си.
- Не виждам - повтори Уилсън.
- Заради бинтовете е. Главата ти е ударена. А сега ми кажи, важно е. Имаш ли здравна осигуровка?
- Осигуровка? - промърмори Уилсън. Усмихна се - полицата му щеше да се появи след около петдесет години. Изглеждаше му някак смешно.
- Имаш ли осигуровка? — отново попита гласът.
Вълна от болка премина през Уилсън - сякаш хиляди ножове се забиваха в гърба и краката му и бавно се завъртаха. Положението вече не изглеждаше толкова весело.
- Ще ти се иска да имаше - рече гласът.
Линейката рязко зави и Уилсън се люшна в задържащите ремъци. Остра болка го прониза на още десетки места. Мисълта отново да изпадне в безсъзнание и забрава му се видя доста съблазнителна.
Парамедикът огледа пациента си. Беше истинско чудо, че е в състояние да говори след толкова морфин. Реши, че още 15 милилитра ще свършат работа. Почука спринцовката, за да махне мехурчетата, закрепи се по-стабилно в подскачащата кабина и заби иглата в маркуча, висящ от лявата ръка на Уилсън.
Болката идваше и си отиваше на вълни, все по-силна и по-силна, и Уилсън дишаше плитко и на пресекулки. Това беше единственото, което можеше да направи, за да остане в съзнание. Част от него искаше просто да се махне от това непрекъснато мъчение. Беше готов да приеме всичко, което ще му донесе облекчение.
- Изобщо не трябваше да съм тук - изпъшка той. Линейката мина през някаква неравност и подскочи отново.
Агонията беше прекалено голяма...
Сидни, Тихоокеански регион
Нощен клуб „Билборд“, Глебе Пойнт Роул, Глебе
23 май 2080
23:27
281 дни преди опитното прехвърляне
Музиката гърмеше оглушително. Клубът беше задимен и претъпкан. Уилсън седеше на бара до професор Джулиъс Оутър. Десетки хора танцуваха в сенките около тях. Разноцветни дискосветлини примигваха от тавана. Звучеше парче на „Бони М“. Вечерта беше под надслов „Нощ на 20 век - хитовете на миналото хилядолетие“.
Без да чака поръчка, барманът напълни две нови чаши с водка и ги плъзна напред. Уилсън усети вибрирането на интерактивната кредитна карта в джоба си - известяваше го, че е платил още две питиета.
- Защо винаги аз трябва да плащам?
- Защото имаш удоволствието да бъдеш във височайшата ми компания - отвърна професор Оутър.
- Ти си пиян.
- Да, Уилсън. Мисля, че си прав.
Джулиъс Оутър беше редовен посетител на клуба. Три вечери седмично можеше да бъде открит на едно и също място на бара да пие чаша след чаша двойна водка с лед. „Професорът“, както обичаше да го наричат, беше невероятно талантлив. Но талантът често върви с ексцентричност, а у него и двете бяха в изобилие. Университетът в Сидни, където работеше като изследовател в областта на неврологията, поддържаше с него отношения, базирани на любов и омраза едновременно. Смятаха го за прекалено надарен, за да могат да си позволят да минат без него, но и за прекалено голям особняк, за да преподава на студенти. Уилсън на драго сърце би се подписал под същото мнение, стига да го питаха.