Професорът беше около петдесетте и трудно можеше да се нарече най-големия красавец на света. Уилсън си имаше описателен термин за него - „непрекрасен”. Къдравата му тъмна коса, прошарена тук-там, беше щръкнала, сякаш току-що бе бръкнал в контакт.
Алберт Айнщайн, с когото професор Оутър имаше невероятна прилика, беше моделът му за подражание. Подобно на Айнщайн, той винаги беше облечен по един и същи начин. Тъмносин панталон, бяла риза, бели маратонки, бели чорапи. Дори бельото му беше едно и също. Имаше по седем чифта от всичко - напълно идентични. Професорът цитираше нобеловия лауреат, че така си спестява по едно решение на ден, а когато събереш всички спестени решения, получаваш милиони и милиони мисловни процеси, които могат да бъдат насочени към нещо много по-смислено.
Уилсън познаваше професора от много години. Бяха се запознали, когато Уилсън се яви за свободно място за лаборант. Трябваха му допълнителни средства и затова кандидатства за работата в департамента по неврология. Не получи мястото, но от онзи ден двамата станаха добри приятели. Странно нещо са приятелствата. Двамата страшно се различаваха един от друг. Разликата във възрастта им беше повече от двайсет години, имаха различни умения, произлизаха от различни среди и интересите им нямаха допирни точки - и въпреки това бяха приятели. Срещаха се всеки петък вечер в „Билборд“, пиеха едно и също питие и водеха едни и същи разговори и спорове.
Уилсън вдигна чашата си.
- Пия това и изчезвам. Утре имам работа.
- Правото е то-о-олкова скучно! - заяви професорът.
- Как изобщо успяваш да стоиш буден?
- Умът ми е с такава нагласа - отвърна Уилсън и остави празната си чаша на бара.
- Да, така е - съгласи се професорът. - Да, така е. - Това в никакъв случай не беше комплимент. - Знаеш ли, че всички мразят юристите? Те са паразити!
- Това е моята реплика - каза Уилсън и стана. - Изчезвам!
- Не! - прочувствено възкликна професорът. - Имаме да говорим за много неща.
И натисна Уилсън обратно на стола.
- Не мога да си позволя още питиета, професоре. Не заради парите. Просто е твърде трудно на егото ми.
- Следващите водки са от мен - завадено заяви професорът.
- Да бе, остава наистина да викнеш по едно.
- Глупости! Аз викам непрекъснато! - отвърна той и направи знак на бармана да налее на Уилсън.
- Виж, трябва да тръгвам - каза Уилсън. - Наистина, трябва да поработя. Доста съм изостанал.
Но новото питие вече се бе появило.
Професорът се наведе към него и го погледна изцъклено.
- Положението е нормално, приятел. Знаеш ли... можем да поправим това.
Уилсън усети, че май ще последва поредната проповед на тема „Светът според професор Оутър“.
И тогава се започна...
- Знаеш ли какво е божествена кутия?
Уилсън трепна - не и това!
- Намира се в десния темпорален лоб. - Професорът посочи челото на Уилсън. - Активна е у онези, които са невероятно талантливи. Всеки я има, но само много надарените са способни да я задействат. - Професорът се пресегна и почука Уилсън по челото. - Твоята божествена кутия е тук, в предната част на мозъка ти.
Уилсън се дръпна, подразнен от допира.
- Знаеш ли - с надебелял език продължи професорът, - че обикновеният човек използва само десет процента от капацитета на мозъка си? Останалите деветдесет си клатят краката. Това е огромен свободен ресурс.
Уилсън знаеше какво ще последва. Божествената кутия е ключът... Извор на умствена мощ...
- Божествената кутия е ключът - каза професорът. - Тя е извор на умствена мощ.
- Незаконно е, не забравяй! - изтърси Уилсън.
Професорът бе поразен.
- Кой ти е казал, че е незаконно?
- Ти.
- Божествената кутия си заслужава името, Уилсън - продължи упорито професорът. - Тя е толкова мощна, че всеки, който се научи как да я овладее, ще се сдобие с невероятни възможности.
- Да - прекъсна го Уилсън, търпението му вече се изчерпваше. - И преди три години медицинската общност забрани експериментите с тази част на мозъка. Ти спомена и това.
Професорът се огледа крадешком.
- И кога това ни е спирало?
Уилсън понечи да стане, но професорът го дръпна обратно на мястото му.
- Имам нова теория. Да, нова теория!
Уилсън гаврътна остатъка от водката си и стовари чашата върху бара. Кредитната му карта най-неочаквано завибрира отново - барманът вече беше налял още по едно. Уилсън се наведе напред и прокара пръст през гърлото си.