Ставите му изпукаха, сякаш тялото му не се беше движило цяла вечност. Уилсън тръгна по почернелия бетон към пожарния изход. Незнайно защо сега положението му изглеждаше смешно. Беше пътувал през времето— Уилсън, пътешественикът във времето. Направо не можеше да повярва.
Хвърли последен изумен поглед към димящия покрив, а после слезе по прашните стъпала и отвори вратата. Озова се във фоайе с асансьори. Бяха шест, по три от всяка страна на площадката; над тях имаше надпис „Етаж 36“. Явно сградата бе наистина висока. И магнит- ната ѝ сигнатура бе силна. Несъмнено това беше причината да се е материализирал точно тук.
Чу се мелодичен звън и вратата на един асансьор се отвори. Уилсън чу тихите звуци на класическа мелодия. С огромно любопитство пристъпи към огледалото в кабината и внимателно се огледа от различни ъгли. Въздългата му светлокафява коса беше разрошена и той прокара пръсти през нея, за да я приведе в криво-ляво приличен вид.
Отражението, което видя, го накара да се усмихне - не откри никаква промяна. Очите му си бяха все така тъмносини, кожата - почерняла от дните на открито преди пътуването във времето.
- Всичко върви доста добре - каза на глас.
Главоболието му като че ли се засилваше, но той реши да не му обръща внимание. От високоговорителя на стената се разнесе компютърно генериран глас:
- Спускане.
Уилсън натисна бутона за първия етаж и зачака вратата да се плъзне и да се затвори. Всичко беше толкова лесно. Реши, че Бартън Ингърсън несъмнено е гений. Пътуването във времето се бе увенчало с пълен успех.
Изобщо не осъзнаваше, че тепърва всичко ще започне да се разпада и че той няма как да го спре.
На течнокристалния дисплей запълзя дата:
25 ноември 2012
Това беше първата индикация за ужасното положение, в което се бе озовал. Според датата беше пристигнал с повече от шест години закъснение.
Докато вратата на асансьора се затваряше, от тоалетната се появи уморен наглед полицай, оправи колана с кобура и тръгна през площадката с вестник под мишница. Смяната му щеше да свърши след час.
Усети миризмата на изгоряло, спря за момент, а после се втурна нагоре по прашните стълби към светлината на започващия ден.
Пребледня, когато видя покрива. Бетонът беше почернял и във въздуха се стелеше пушек. Беше отсъствал само петнайсет минути. Посегна към пистолета, извади го от кобура и нервно се завъртя, оглеждаше се за движение. Боята от стените се беше обелила. Стоманеният парапет беше стопен. Пластмасовият му стол се беше превърнал в локва зелена пихтия.
Сърцето на полицай Франк Макгуайър думкаше толкова силно, че той едва чуваше собствените си мисли, докато натискаше бутона на уоки-токито си.
- Тук пост девет. - Огледа се отново, почти изгубил дар слово. - Нещо е станало. Някаква експлозия...
Радиостанцията изпращя в ръката му.
- Тук базата. Повторете съобщението.
- Пост девет! — повтори Макгуайър, този път по-развълнувано. - Някаква експлозия! На покрива! - Едва успяваше да се овладее. - Не зная какво точно е станало. Нямам представа!
- Пост девет, видяхте ли нещо?
- Нямаше да съм жив, ако бях тук горе - отвърна той.
Последва кратко мълчание, след което радиостанцията изпращя отново.
- Пост девет, останете на позиция. Вдигаме по тревога оперативна група. Повтарям - останете на позиция.
На всеки няколко секунди Уилсън поглеждаше пълзящата дата. В кабината звучеше тиха музика. Той се опитваше да прецени дали пристигането му шест години по-късно ще се отрази на мисията му. Честотата на Шуман вероятно щеше да е по-висока, но какви щяха да са последствията? Стигна до заключението, че Бартън е направил критична грешка. Температурата на транспортната капсула явно е била твърде ниска.
Изведнъж асансьорът спря.
Етаж 24
Вратата се плъзна настрани. Във фоайето стоеше въоръжен охранител и се взираше напрегнато в Уилсън. Беше набит, с дебел врат и увиснали бузи. Светлозелената му униформа беше опъната по широките му гърди, а черните панталони бяха малко къси за яките му крака и под тях се виждаха бели спортни чорапи.
„Прилича на булдог“ - помисли Уилсън. На ризата на мъжа имаше бадж с надпис „Охрана“ и името на някаква компания. Гладко обръснатата му кожа и прилежно сресаната коса показваха, че работният му ден тепърва започва.