- Но ще се оправя - прошепна си. - Гримът оправя всичко.
Съсредоточи се и погледна твърдо отражението си. „Мога да го направя“.
Взе дрехите си, слезе по стълбите и ги хвърли на леглото. Докато си закопчаваше блузата, погледна часовника. 07:27. Ако трафикът беше нормален, щеше да стигне до офиса в 08:15.
Изведнъж ѝ се зави свят.
Отначало беше като замайване, но после краката ѝ омекнаха и тя установи, че е паднала на колене и е опряла длани в пода. Обви я червена мъгла, след което се появи ярка халюцинация. Ужасно плашещо откровение. Тя се опита да пропъди образите, но колкото повече се съпротивляваше, толкова по-ясни ставаха те.
Във виденията си сред червената мъгла Хелена бягаше, опитваше се да се спаси. Обзета от паника, тя отвори очи да погледне спалнята. Трудно ѝ беше да фокусира зрението си. Картините в ума ѝ се наслагваха върху онова, което виждаше около себе си. „Как е възможно това?“
Някакъв полицай я преследваше! Хелена се спасяваше с бягство.
Как беше възможно това?
- Помощ! - изкрещя тя. Стисна главата си с ръце, за да изтрие преследващите я образи. - Помощ!
Хулия чу виковете ѝ и дотича.
Полицаят я настигаше, при това с изваден пистолет! Хелена се задъха.
- Виждам разни неща - изхленчи тя. - Хухи, виждам странни неща. Боже мой! - Във виденията си се прекатери през висока телена ограда и скочи тежко от другата страна.
Хулия я прегърна.
- Дишай, бамбина. Дишай. - Залюля разтрепераната Хелена като бебе. - Няма нищо, бамбина. Дишай. - Повтаряше го отново и отново с тих, успокояващ глас.
Думите отекваха в ушите на Хелена и тя малко се поотпусна.
Пресичаше оживена улица - не, магистрала. Колите летяха в двете посоки и минаваха на сантиметри от нея. Тя се препъна и падна! Извика от страх. Точно в този миг осъзна, че вижда образи през очите на някой друг. През очите на мъж - видя краката и обувките му. Той избърса лице; по ръката му имаше кръв.
Колите изведнъж полетяха към него.
Смъртта беше неминуема.
Внезапно, както беше дошла, червената мъгла изчезна, а с нея и виденията.
Хелена предпазливо отвори очи и прошепна:
- Той е мъртъв.
- Кой?
- Мъжът.
- Какъв мъж?
- Онзи, когото видях във видението си.
Хулия я сложи да легне и я зави, сякаш се опитваше да я защити с меките памучни чаршафи.
Гласът ѝ беше силен и уверен, прикриваше тревогата ѝ.
- Всичко е наред, бамбина. - Оправи завивките и ги подпъхна под нея. - Това е само глупав сън. Si. Вече няма да споменава за него.
Хелена се взираше в тавана. До този момент виденията я спохождаха единствено насън, а сега бяха нахлули в съзнанието ѝ, докато бе будна. Странно, но се чувстваше доста спокойна. Имаше нещо осезаемо в онова, което беше видяла. А щом бе осезаемо, значи можеше да се справи с него.
Хулия отвори едно оранжево шишенце и изсипа в шепата си две хапчета.
- Вземи. Помогне спи.
Хелена се извърна.
- Не, не искам хапчета.
Хулия обаче беше непреклонна.
- Si! Трябва.
- Не, Хухи, не искам!
Трябваше ѝ време да помисли. Беше познала мястото, където бе станала злополуката. Сигурна беше. Възможно ли бе всичко, което е видяла, да се е случило наистина? Нима имаше някаква телепатична връзка с онзи човек? Да не би да беше екстрасенска?
Хулия взе телефона.
- Тогава се обажда на доктор Бенетсуд!
Хелена се съсредоточи върху решителното ѝ изражение. Икономката ѝ изобщо не се шегуваше.
- Ще изпия хапчетата - каза Хелена, взе ги и ги лапна.
Хулия остави телефона.
- Няма обади, но трябва! Ти почива, si?
Хелена отпи глътка вода, за да преглътне хапчетата.
- Si.
- Добре.
Щом Хулия се извърна, Хелена изплю таблетките под възглавницата. „Никакви хапчета“. Точно сега искаше да мисли ясно. Във виденията ѝ имаше нещо, което трябваше да разбере. Просто го знаеше.
Щракна ключа и моторизираните завеси бавно се плъзнаха и закриха ярката слънчева светлина. С всяка секунда стаята ставаше все по-тъмна, докато не потъна в почти непрогледен мрак. Хулия придърпа стол до леглото в сумрака, седна и нежно погали Хелена по челото. Правеше го и навремето, когато Хелена беше малка.
А Хелена мислеше за магистралата от видението. Знаеше къде е станал инцидентът. Сигурна беше - недалеч от надлеза Уестхаймър. Пое дълбоко дъх и затвори очи. В много отношения се чувстваше спокойна за първи път от седмици.
3.
Хюстън, Тексас
Жилищен блок „Мемориал", етаж 16