След малко се върна в къщи и Къминс. Беше с разкървавена ръка.
— Ескимоските кучета са истински дяволи! — измърмори той. — Ако можеха да стоят изправени, биха разкъсали нашите… Ще ми помогнеш ли?
Ян превърза ръката му.
— Ухапването не е дълбоко — успокои го той и веднага без видима връзка добави. — Мисионерът не е дошъл!
— Не — каза кратко Къминс. — Ще дойде с пощата.
Ян и Къминс отново отидоха в магазина на компанията.
На другата сутрин пристигнаха двама индианци от племето чипевайян. Шейната им бе теглена от смесена порода кучета от юг. От този момент Къминс рядко намираше време да се занимава с Мелиса. Снегът се топеше бързо и затоплянето ускоряваше движението на ловците. Хората на Муки, западно от Пустинните земи, пристигнаха първи, натоварени с кожи от мускусни бикове и карибу. Големокраките им кучета от породата макензи теглеха като коне и скимтяха като кутрета, когато биваха нападани от ескимоски кучета и хъски.
Сега всички пътища — от изток, от запад, от юг — водеха към станцията. На третия ден след пристигането на доставките настана истинско вавилонско стълпотворение от всевъзможни викове и ръмжене. Тишината и спокойствието, при които бе починала жената на Къминс, вече бяха изчезнали.
Боевете и враждите се водеха между кучетата, а виковете бяха неизбежният човешки съпровод. Петдесетина кучета, диви като вълците, от които повечето от тях произлизаха, внезапно се втурваха едно срещу друго и нескончаемо се давеха. Почти всички кучета бяха ожесточено настървени, с изключение на едрите макензи и кучетата от смесена южна порода. Жестоки кучета от Лабрадор, надвивани само от смъртта, пристигаха от околностите на Хъдзъновия залив. Дребни ескимоски кучета, зли като дребните си черни господари, се срещаха с тъмни малемути, много по-едри от тях и идещи от Атабаска.
Чаткането на кучешките зъби не утихваше. То започна с първото пристигане на шейните, не престана от изгрев до залез и после продължи около лагерните огньове през нощта. Снегът бе опръскан с кръв и тая миризма още повече освирепяваше потомците на вълците. Враждата беше на живот и смърт. Жертвите бяха предимно измежду тромавите макензи и от южната порода — смес от булдози, датски и овчарски кучета.
Високата елха над гроба на Мелиса сякаш навъсено гледаше свирепата битка. Същевременно редом с кръвопролитната борба човешките сърца бяха изпълнени с преливаща радост. Завързваха се нови приятелства, старите се скрепяваха в по-тесен съюз на братството, което осеняваше всички под сивото и студено северно небе.
Между ловците нямаше спорове. Нямаше озлобление на човек срещу човек. Ако острите зъби на хъски от Хъдзъновия залив разкъсваха нежната шия на някое куче макензи, това си бе работа на кучетата, а не на господарите им — те не се караха.
Един ден няколко свирепи ескимоски кучета нападнаха огромно хъски под голямата елха и го разкъсаха. Когато Къминс излезе след пладне от магазина на компанията, видя неколцина ловци да ограждат гроба с храсти. Никой не си позволяваше да накладе огън в близост до скъпото на душата му място и скоро по утъпканата пъртина кьм хижата му заприиждаха хора от гората, които искаха да видят малката Мелиса.
За момиченцето това бяха безкрайно щастливи дни. Хижата се напълни с подаръци за Мелиса: зъби от полярни мечки, донесени от дребните черни хора, които пък ги бяха получили от жителите на крайбрежието; странни идоли от дърво, кожи, лисичи опашки, рисови крака, сухи и захаросани плодове, купени на баснословна цена от магазина, а хората на Муки й донесоха мускус от западната част на Пустинните земи.
Ян бе щастлив от тая почит, оказвана на Мелиса. Връзката му с хората на Къминс укрепваше. Той престана да ги отбягва и вече охотно се сприятеляваше с тях.