Думите на агента бяха събудили у него мъчителни спомени и той за пръв път, откакто пристигна в станцията, не каза нищо на Мелиса, която бе будна и радостна в люлката си.
Като се върна и се смеси с възбудената тълпа около огъня, Ян вече не приличаше на себе си. В ръката му блестеше дълъг ловджийски нож. С лакти и викове той се добра до огъня. Там намери Къминс, коленичил и запретнал ръкави над печеното. Ръцете му бяха мазни. Къминс тревожно изгледа Ян, чиито очи излъчваха нещо зловещо.
Зад Къминс стоеше Уилямс. Ян спусна ножа на бедрото си, после направи такова яростно движение, че смаяният агент неволно отстъпи:
— Голямото сражение при Голямата мечка! За кого се бихте при Голямата мечка? — глухо извика Ян.
Агентът не отговори и мускулите на мишниците му се втвърдиха като стомана, когато видя безумието в очите на Ян. Хвана цигуларя за китката. Той не направи никакво усилие да се освободи от пръстите му.
— За кого се бихте? За кого се бихте при Голямата мечка?
— Искаха да убият един човек — каза толкова тихо Уилямс, че само Ян го чу. — Той беше…
— Мисионерът — добави Ян. Агентът отпусна китката му:
— Да, мисионерът!
Ян отбягна погледа на Уилямс и се смеси с тълпата. Мъжете отново запяха, когато Муки и тримата кри им поднесоха опечен и втория карибу. Тоя път Ян не се поддаде на избликналия гуляйджийски възторг. Прибра ножа в ножницата и бързо мина между кучетата, които с ръмжене си оспорваха подхвърлените им остатъци от месото. Изтича покрай Мабела, която с любопитство гледаше развеселените мъже, и се втурна в хижата при Мелиса. Взе момиченцето на ръце и припряно му заговори, сякаш бълнуваше:
— И когато го намеря и го убия, ще се върна при тебе, мило агънце! И тогава ти ще обичаш Ян Торо, който ще е пролял кръвта на един мисионер…
Той сложи момиченцето в люлката, целуна го още веднъж, взе цигулката и се отправи към вратата.
СРАЖЕНИЕТО ПРИЗОРИ
Ян стоеше с гръб към хижата и с лице към празненството около големия огън. Току-що бяха свалили от шиша третия карибу и кучетата настървено се разлаяха.
Злостната кучешка свада накара Ян да притаи дъх. Липсваше само едно нещо, за да бъде тази картина досущ като онази, която се бе запечатала завинаги в паметта му.
Възбуденият му мозък с трескава бързина преобразяваше сцената пред него в някогашната сцена. Чу глас на момче — своя глас. Видя като насън бясното нападение на мъжете и блясъка на ножовете. После, от мястото, където лежеше, изпотъпкан и окървавен на снега, зърна дългите и тънки кучета, отнасящи с луд бяг човека, чийто живот бе застрашен от ножовете.
Уилямс бе там и бе видял сражението. И неговият нож бе заблестял с другите в опита за убийство. Но сега, в празничната нощ, Уилямс явно не бе успял да разпознае цигуларя.
Ян бързо тръгна към огъня, но се спря по средата на площада. От гората зад хижата на Къминс бавно пристигаше една шейна, теглена от кучета. Шейната се спря при елхата, скрита от погледите на пируващите. Ян чу ниски мъжки гласове. Една фигура с вид на смъртно уморен човек се насочи към празненството.
Шейната бе нова. Идеше от изток и сърцето на Ян се преобърна при мисълта за мисионера, когото очакваха да пристигне с пощата.
Отначало Ян тръгна срещу непознатия, за да го пресрещне сред площада, но без видима причина промени намерението си и се отправи към шейната.
Оттам се надигна втора фигура и тръгна кьм Ян:
— Кучетата ни са толкова изтощени, че ни е страх да идем по-близо до огньовете: ще си изпатят от вашата глутница!
Тоя глас накара Ян да изтръпне. Той се взря кьм чужденеца.
— От Чърчил ли идете.
— Да, напуснахме Етоней точно преди една седмица. Чужденецът се загледа в сухото и гордо лице на момчето.
Извика изненадано и се дръпна назад. Ян изпусна цигулката на снега.
Настъпи зловещо мълчание, което трая само един миг. Мъжът се отмести в сянката, последван от момчето. После от гърдите на Ян се изтръгна яростен вик и той се нахвърли с блеснал нож срещу мъжа.
Чужденецът бе по-пъргав. Избегна опасността и когато ножът на Ян раздра ръкава му, той го повали на земята със силен удар. Замаян и окървавен, Ян с мъка се изправи на колене. Мъжът вече бе подкарал кучетата по пътеката из гората. Ян се втурна подир шейната, олюлявайки се от слабост.
Забрави, че ножът му остана на снега и че наблизо има други кучета и други хора. Знаеше само, че бягащият е същият, който и тогава му избяга, и то пак по този начин. Бе изпълнен с омраза и жажда за отмъщение.
От тичането силите му сякаш се възвръщаха. Чуваше пред себе си шума на шейната и плющенето на камшика по гърба на хъските. Избърса кръвта по бузата си и продължи с вълчия ход на горските бегачи, притискайки лакти до гърдите си.