— Ще те убия, ще ти извадя душата!
Едрото тяло се привдигна изпод Ян. Нещо го удари няколко пъти по лицето. Момчето не усети никаква болка. Човекът задърпа косите му, но Ян не откъсваше поглед от почервенялото лице на мисионера, което вече посиняваше, а очите му се пълнеха с отчаяние.
— Аз съм Ян Торо! Ще те убия! Ще те убия!
Кръв течеше по лицето на Ян и той вече не виждаше очите на човека, когото искаше да удуши. Тежкото тяло успя да се обърне и момчето почти се намери под него, но пръстите му не отпускаха бичия врат. Така жестоко невестулката се впива във вратните жили на жертвата си.
Мисионерът надделя, тялото му смазваше с тежестта си момчето, по чиято глава продължаваха да се сипят удари, после и неговата шия бе стисната от яки пръсти. Ян едвам дишаше, искаше му се отново да извика, но от устата му излизаше само едно пъхтене, както впрочем и от устата на другия. И двамата стискаха, ала мъжът бе по-силен, а и шията му бе по-дебела и по-яка. След малко мисионерът успя да се опре на колене, а Ян, целият окървавен, лежеше под него с широко отворени очи. Победителят погледна ужасен жертвата си, после, олюлявайки се, отиде и впрегна кучетата, за да се спусне към равнината.
Едно птиче, свидетел на ужасната борба, кацна на главата на Ян, сякаш искаше да разгледа това странно лице, изцапано с кръв и измъчено от страданието.
Сивите мъгли се стопиха в бялото сияние на деня и над замръзналата северна земя бавно се появи изгряващото слънце.
ЖАН И ЯН
На половин миля от скалата, която постепенно се спускаше към гората и равнината, един впряг от силни малемути теглеше на бегом тежък тобоган. В шейната беше седнала млада метиска кри, а Жан дьо Гравоа тичаше ту край нея, ту пред кучетата, размахал весело камшика.
— Не е ли красиво, Йовака? — питаше с възторг за стотен път Жан. — Не е ли чудесен тоя край призори, когато се запролетява? Тук не е като в Чърчил, където студеният въздух иде от ледените блокове и се задържа през цялото лято. Какво мислиш сега за твоя Жан дьо Гравоа и за неговата страна?
Той водеше със себе си тази великолепна девойка за радост на душата си. Тя беше с големи искрящи очи и с коси като гарваново крило. Метиската се усмихваше, изпълнена с гордост, и нежно му отговаряше на наречието кри — най-хубавия език на света.
Жан тичаше и подскачаше, размахваше камшика от кожа на карибу и пееше до задъхване. Тъкмо Йовака му подвикна да спрат, за да си почине, когато малемутите се дръпнаха назад и клекнаха на снега: пред тях лежеше окървавеният Ян Торо.
— Какво се е случило? — недоумяваше Жан.
Подхвана главата и раменете на Ян и повика Йовака, която едва се измъкна от тежките кожи, с които я бе наметнал.
— Това е цигуларят, за когото ти разказвах. Живееше с Къминс в станцията на езерото Бейн — поясни Жан. — Убит е! Удушен е и лицето му е съвсем смазано, като че ли го е газило животно.
Очите на Жан шареха наоколо, докато Йовака приклекна до него.
— Каква неравна борба е била! — въздъхна той. — Виждам по снега следите на огромен мъж и на едно момче. Убиецът е избягал с шейната!
— Топъл е. Може би не е умрял! — каза Йовака.
Жан дьо Гравоа се изправи на крака и в малките му черни очи блесна опасен пламък. Върна се при шейната, изхвърли от нея кожите, вързопите и всичко останало. Остави само пушката.
Кучетата възвиха послушно и бързо поеха по пътеката. Когато слезе в равнината, Жан приклекна в шейната с готова за стрелба пушка и под тихите му, но властни просъсквания кучетата изопнаха тела по следите на мисионера и неговите хъски.
Жан знаеше, че оня, който бе пред него, който и да е той, не можеше да е стигнал твърде далеч. Неговите малемути бяха три пъти по-бързи от хъските.
Гонитбата не трая дълго. Пътеката пресече тясната равнина, после кучетата си отвориха път и навлязоха в гъста гора от балсамови и борови дървета. Половин миля по-нататък пътеката се разшири и се насочи към едно замръзнало езеро, по което беглецът бе изминал доста голямо разстояние.
Челният малемут нададе тържествуващ лай. Жан опърли гърба му с камшика. Беглецът беше пред тях. Французинът се наведе напред да насърчи кучетата, но те не ускориха хода си.
Нещо проблясна на слънцето и над главата му просвири куршум.
— А! — промълви Жан. — Ти стреляш срещу мене? Той вдигна пушката над гърбовете на малемутите.
— Стреляш срещу Жан дьо Гравоа, а не знаеш, че той е способен да прикове на място един бягащ карибу на триста мили разстояние!
Той натисна спусъка. В първия миг нищо не се помръдна пред него. Сетне нещо се смъкна от шейната и падна на снега. След стотина крачки хъските се спряха и се обърнаха да видят какво става.