Когато приближи, Жан се хвана за главата, изненадан и уплашен:
— В името на всички небесни светци, това е мисионерът от Чърчил!
Преобърна мъжа и намери дупката от куршума, минал през тялото му. Мисионерът не даваше никакви признаци на живот.
— Мисионерът от Чърчил! — повтори сподавено Жан. Погледна слънцето и започна да тъпче с мокасините си по снега.
— Ледът скоро ще се разтопи и трупът ще иде на дъното на езерото — каза си той.
Подкара малемутите към гората, после се върна да пресече ремъците на изтощените хъски и ги разгони с камшика си:
— Вървете при вълците! Не припарвайте в станцията на Жан дьо Гравоа, че ще ви отреже езика и ще ви одере живи!
Горе, на високото, Йовака правеше кафе, а Ян лежеше близо до огъня, увит в кожи.
— Имала съм право, жив е! — усмихна се Йовака.
Връщането на Жан дьо Гравоа в станцията се оказа по-драматично, отколкото беше предполагал самият той, не само защото водеше от Чърчил една хубава девойка, а защото караше и полумъртвия Ян Торо.
Няколко дни Жан се забавляваше да дразни любопитството на хората. На никого не каза нито дума за мъртвия при езерото отвъд гората. Хъските не се върнаха и нямаше никакви улики за изчезването на мисионера.
ЧЕРВЕНИТЕ СНЕЖНИ ЦВЕТЯ
След празника на карибу събирачите на кожи започнаха да се разотиват. Ескимосите заминаха рано сутринта, а на другия ден хората на Муки тръгнаха на запад. Почти всички останали по един или по двама хванаха гората на юг и изток.
Двадесетина души обещаха да се завърнат кьм края на пролетта. Между тях бе и Жан дьо Гравоа с жена си.
Раненият Ян лежеше в хижата на Къминс. Бащата държеше Мелиса изправена до леглото, когато Жан влезе да види момчето.
Като поседя малко, Жан се обърна към Къминс:
— Днес заминавам за Атабаска. Преди да си отида, бих искал да поговоря с момчето. Трябва да му кажа нещо, което никой не бива да чуе. Ще ми позволите ли?
— Говорете му, колкото искате — кимна Къминс. — Но не го измъчвайте с мисионера. Няма да ви каже нито дума.
Очите на Ян изразиха по-голяма благодарност от думите му, когато Жан дьо Гравоа седна до него. Вече знаеше кой го бе довел полумъртъв в станцията. Французинът се заозърта, за да се увери, че не ги подслушва никой. Сърцето на Ян заби неспокойно: питаше се, какво ли иска да му каже.
Жан му се усмихна по един особен начин:
— Ах, каква борба! Ти си храбро момче, Ян Торо!
— Да не би да сте видели? — отрони Ян.
Без да съзнава, той произнесе тия думи на френски. Жан хвана слабата му ръка и весело се засмя, понеже бе французин до дъното на душата си.
— Дали съм го видял? Нито аз, нито Йовака сме видели нещо, но бе написано много ясно на снега. Не тръгнах ли по пътеката, която слиза от планината, докато Йовака те съживяваше? Не видях ли при езерото нещо черно, прилично на обгорял дънер? И като се приближих, не видях ли трупа на мисионера от Чърчил? Кажи, Ян Торо?
Ян се изправи на леглото.
— Ш-ъ-т! — рече тихо Жан и кротко го принуди да легне. — Няма нужда да казвам какво има на дъното на езерото. Света Богородица ме накара да сънувам тая нощ, че би ти било приятно да се увериш лично в несъществуването на мисионера. Ледът ще се стопи след някой ден и трупът ще потъне.
Жан отново се озърна предпазливо и прошепна поверително: — Ако видиш по трупа на мисионера нещо, което не разбираш, помисли за Жан дьо Гравоа.
Той стана и се наведе над бледото лице на Ян:
— Днес заминавам за Атабаска. Може би скоро ще чуеш да се говори, че Жан дьо Гравоа би направил добре, ако не се явява вече в станцията при езерото Бейн. В такъв случай винаги ще можеш да ме намериш между Фон дьо Лак и реката на Бобрите, където ще стигнеш за четири дни, вървейки по границата на Пустинните земи, откъм страната на мускусния северен бик.
Жан се усмихна от прага на вратата и вдигна рамене:
— Питам се дали Ян Торо е разбрал какво му казах? Къминс намери момчето с пламнали бузи.
— Дявол да го вземе този Гравоа! — измърмори той.
— Бе като брат към мене. Аз го обичам! — каза Ян.
Два дни след заминаването на французина Ян оздравя от треската и по пладне приготви кучетата на Къминс.
Последният ловец беше заминал от станцията тая сутрин и шейната му бе оставила дълбоки следи по омекналия сняг. Това бе представителят на компанията във форт Чърчил. Ян тръгна по неговите дири.
Пътеката минаваше близо до ската, където той се беше борил с мисионера, и след няколко мили се съединяваше с пътеката на Жан дьо Гравоа. Ян се изкачи на скалата. От това място се бе спуснал да нападне бягащия. Слезе при езерото и се увери, че Жан му бе казал самата истина. Мисионерът бе забил нос в тинята и се беше вкочанил.