Ян пусна кучетата да вървят ходом по целия обратен път и пристигна в станцията по тъмно. Мабела бе приготвила вечерята. Къминс го чакаше и внезапно откри, че погледът на момчето беше различен. От тази вечер Ян престана да изглежда като налудничав. Успокои се и стана по-приветлив.
Един ловец от племето кри бе намерил цигулката и я бе донесъл на Мабела. Преди Къминс да беше довършил вечерята си, момчето дръпна лъка по струните и свири, докато всички светлини в станцията не угаснаха и докато самият Къминс не заспа. Като престана да свири, Ян усети, че вътре в цигулката има нещо.
Къминс спеше с лице към стената. Ян бръкна в отвора на цигулката с тела, който му служеше да си чисти револвера, и извади отвътре свитък листове, изписани с тежък мъжки почерк с почти съединени думи. Затисна ги с цигулката да не се увиват. Написаното бе на френски език. Почеркът на последните страници бе женски. Ян се зачете и стигна до последната страница.
Къминс се обърна в съня си. Ян излезе на пръсти. На югоизток небето над гората сякаш пламтеше от пролетната лупа. Ян почувства, че цялото му същество се изпълва с едно ново желание. От листовете в цигулката сякаш бе излязъл някакъв дух, който го викаше.
За пръв път в самотния си живот той чу зова на големия свят отвъд гората. Притисна писмото на жената до устните си и прошепна:
— Ще дойда при тебе, когато и малката Мелиса ще може да дойде!
Загърна изписаните страници в избелелия плат и пак ги скри в цигулката.
Сутринта Къминс каза от прага:
— Колко топло е вече! Снегът и ледът се топят, Ян. Пролет е. Днес ще приберем шейните и ще започнем да храним кучетата с риба.
Слънцето започна да изгрява все по-рано. Дните се удължиха. С топлината дойдоха и уханията на набъбналата земя. Гората се събуждаше за нов живот. Птиците зачуруликаха, гонейки се из простора от сутрин до вечер. Гарваните чистеха перата си на слънцето. Козината на животните постепенно променяше цвета си, за да се нагоди към околния свят.
Пъпките на тополите се разпукваха на две. Мечките излизаха от зимните си бърлоги, последвани от малките мечета, които се учеха да смучат сока от тополовите пъпки. Елените се спускаха от върховете и скалите, където бяха зимували. Подир тях идеха и вълците, защото те се хранеха с изостаналите от стадото слаби и болни елени. Буйни потоци течаха от разтопените снегове. Пукаха се ледовете. Всяка вечер бледата светлина на северната нощ се отдръпваше към полюса.
Животът в станцията следваше обичайния си ход. От време на време от гората пристигаше забързан ловец, но не се задържаше повече от ден-два, и пак заминаваше отнасяйки в самотата си някой необходим предмет. Уилямс бе зает с книжата си, понеже очакваше да дойде от Лондон главният агент на компанията. Къминс помагаше на агента, ала му оставаше и много свободно време.
Двамата с Ян мъкнеха от гората греди за една пристройка към малката хижа. Мелиса наблюдаваше от мечата си кожа новата къща с видим интерес. Къминс сияеше от радост, щом детето харесваше нещо от строежа.
А Ян бе най-щастливото момче на света. Вярваше, че Мелиса разбира какво вършат с Къминс и тая вест се разнесе сред хората в станцията. Често Муки, Пери и самият Уилямс се застояваха при Мелиса, смаяни от ранното развитие, което добрият Бог бе пратил на това бяло дете. Чудото стана предмет на много разговори сред тия хора, които бяха мълчаливи и с малко думи изразяваха мислите си.
Един ден Муки доведе две индианчета и ги сложи да седнат на мечешката кожа: те гледаха наоколо с пълно равнодушие и с това потвърждаваха колко голяма е разликата между тях и Мелиса.
— Не е чудно скоро да проговори — каза една вечер Къминс на Ян, който настройваше цигулката си. — Вече е почти на шест месеца.
— Мислите ли, че може да започне с френски? — попита Ян.
— Защо? — погледна го Къминс.
— Защото съм я чувал често да казва: „Бонбон, бонбон!“
— Смяташ ли, че е възможно? Ян отговори без колебание:
— Аз започнах с английски, а съм французин!
Момчето засвири. Къминс сякаш не слушаше музиката. Стоеше на прага и тъжно гледаше кьм на елхата до гроба. После каза:
— Не е хубаво така. Не й давай вече сладки, когато казва „бонбон“. Трябва да забрави.
На другия ден Ян изсече храстите около гроба на жената. Запиля се по южния склон и по залез донесе оттам кошница с червени снежни цветя и ги посади на гроба. Под елхата посади още и лабрадорски чай и бакниш.
Пролетта отмина. Настъпи лятото. Ян започна да води Мелиса из гората и след всяка разходка се завръщаше с букети. Гробът под елхата не оставаше без цветя. С тях беше пълна и готовата пристройка към хижата. Ян и Мелиса бяха щастливи. Обитателите на станцията им се радваха, както преди се бяха радвали от присъствието на жената. Само Къминс страдаше все по-силно. И пролетта, и лятото събуждаха болката му, сякаш жена му бе починала вчера. Когато видя за пръв път червените цветя на гроба й, заплака като дете. Жена му много харесваше тия цветя. Неведнъж бяха ходили да ги търсят из гората и тя винаги закачваше косата си с някой стрък.