Той с трогателна нежност се опря на рамото на Ян:
— Момче, няма ли най-сетне да ми кажеш кой си и защо дойде в онази нощ?
— Ще ви кажа. Ида от Голямата мечка. Казвам се просто Ян Торо. Добрият Бог ме накара да дойда в оная нощ, защото… — сърцето му заби лудо, — защото тук е малката Мелиса.
Къминс не каза нищо. Прибраха се в хижата и той извади от сандъка една кесия от еленова кожа:
— Отиваш в Чърчил заради двете! — прошепна Джон, за да не събуди детето. — Вземи това!
Ян се отдръпна леко:
— Не, ще си намеря работа в компанията в Чърчил. Парите са за Мелиса, когато порасне. Ян Торо не е… как се казваше?
Зъбите му пробляснаха в къса усмивка. Лицето на Къминс потъмня:
— Тогава Ян Торо да не се връща при Мелиса! — каза решително той. — Отиваш да се учиш, а не да работиш! Какво решаваш? Ще вземеш ли кесията, или няма да се връщаш на езерото Бейн?
Ян взе кесията и се изчерви, а Къминс се изненада от странния блясък на очите му.
— Ще ви върна тия пари, на вас и на Мелиса! Кълна се, ще ги върна. Ян Торо не лъже.
На другия ден Ян замина. Никой не чу последните му думи към Мелиса. Никой не бе свидетел на раздялата им. Къминс, който разбираше скръбта на момчето, се бе отдалечил от хижата, преди Муки да е приготвил кучетата за път. Къминс можа да чуе отдалеч само тихата и нежна музика, която Ян свиреше на раздяла с детето.
След три седмици Муки се завърна. Разказа, че през цялото пътуване до Чърчил Ян не отронил нито дума. И всяка нощ до късно свирел тъжни песни на цигулката си.
ВЕСТ ОТ ЮГ
Зимата бе дълга за Къминс и Мелиса и още по-дълга за Ян. Агентът на компанията при езерото Бейн бе дал препоръчително писмо до агента на компанията в Чърчил и Ян се настани у помощник-началника на бюрото на станцията, Макдоналд, един рус младеж, пристигнал неотдавна от Англия. Той беше весел и добър. Щом узна, че новият му другар е дошъл от Пустинните земи, за да посещава училището, веднага се нагърби с ролята на частен учител.
Преди всичко помогна на Ян да оправи произношението си. По време на тия уроци Макдоналд се превиваше от смях.
Училището се отвори през ноември и Ян се намери сред двадесетина ученици, дошли от горите. Две бели деца и един метис идеха от Етоней. Агентът от Нелсън Хаус бе изпратил тук сина си. Други трима ученици бяха от горите по горното течение на река Чърчил.
Със своята музика Ян още от самото начало спечели благоволението на учителя, който беше изпратен от компанията. Ян четеше денонощно и в продължение на два месеца единственият му съперник бе момчето от Нелсън Хаус. Обаче повече научаваше не от училището, а от Макдоналд, който му даваше знания за живота в чудния свят отвъд гората. Нататък го теглеше и душата му, изпълнена с надежди.
Когато не мислеше за Мелиса, той мечтаеше за тоя друг свят: на няколко пъти през зимата изваждаше малкия свитък от цигулката и препрочиташе страниците му.
— Някой ден ще отида там — казваше си. — Някой ден, когато и Мелиса ще може да дойде.
За Макдоналд другарството на това момче от езерото Бейн бе благодат. Младият шотландец страдаше от носталгия и колкото повече тъгата му се засилваше, толкова повече изпитваше желание да говори за света, от който идеше. Разказа на Ян за старото оръдие, изоставено преди години сред храсталаците и пълзящите растения, където преди се е намирал форт Чърчил. Описа как е пристигнал първият параход в залива. Говори му и за Хъдзън. За другарите, за големите войни, за крале и кралици, за странни народи. Вечер му четеше от книгите, които бе донесъл със себе си.
С течение на времето духът все по-настойчиво викаше Ян в непознатия свят и му нашепваше да сподели с Макдоналд тайната си, която криеше в цигулката. Едва не се изтърва, когато една неделя Макдоналд му каза:
— Отивам си у дома с парахода, който ще дойде през лятото. Не би ли дошъл с мен, Ян?
Гореща вълна обхвана Ян и само случайността му попречи да открие тайната на сърцето си.
В този момент те се намираха пред замръзналия залив, който се простираше по протежение на безброй мили към полюса. Наблизо неспокойният прилив си пробиваше път през пукнатините на леда и напредваше все по-навътре в заледеното крайбрежие. От пръстта на изровения бряг стърчаха краищата на тъмни предмети с формата на сандъци, които някога са били пълни с пушки, а сега съдържаха костите на хора, живели и умрели преди много години. И докато Ян мълчаливо гледаше тия ковчези, които бавно се заливаха от прилива, мисълта за Мелиса го накара да изтръпне: кой знае какво можеше да се случи в продължение на една година!
През пролетта Ян се завърна на езерото Бейн. През есента посещаваше училището в Йорк фактъри. А третата година се учеше в Нелсън Хаус. После учителят на компанията умря и не бе заместен от никого.