По средата на третата зима Ян пак се завърна при езерото Бейн. Притиснало гьрдите си щастливата Мелиса и обеща никога вече да не се разделя с нея. По-късно неспокойният дух го подтикна да каже на Къминс:
— Когато Мелиса стане по-голяма, няма ли да е добре, ако отидем с нея на юг? Тя не бива да живее винаги в този край.
Къминс го изгледа с недоумение, но щом схвана смисъла на неговите думи, гласът му прозвуча твърдо:
— Майка й ще остане завинаги тук, под елхата, и ние няма да я изоставим никога, освен ако Мелиса не си отиде един ден сама.
След този разговор Ян не погледна вече вътре в цигулката. В живота му нямаше нищо друго освен изгрев и залез. Мелиса бе неговият свят и дотолкова изпълваше сърцето му, че той забрави всичко друго. Наблюдаваше бавната промяна на косите й: бяха започнали да стават по-тъмни и златисти, като златото постепенно потъмняваше и придобиваше топъл кафяв оттенък. Мелиса все повече заприличваше на майка си. Ян се радваше, а Къминс, мълчалив като всякога, благославяше небето.
Така вървеше животът в станцията на езерото Бейн. А когато Мелиса започна деветата си година, от юг пристигна една неочаквана вест, която хвърли черна сянка върху жителите на гората. Навред се носеше мълвата, че „червеният ужас“ е наблизо. Страх обзе всички сърца от границата на цивилизацията до Хъдзъновия залив.
ЧЕРВЕНИЯТ УЖАС
Преди деветнадесет години същата вест пак се бе пръснала от юг и наистина бе последвана от червения ужас. Жителите на горите още помнеха страхотните му размери. Хиляди гробове без никакъв знак бяха осеяли местата от горните течения на залива Свети Яков чак до езерата на Атабаска.
Първите достоверни новини пристигнаха в началото на зимата от Дьо Броше, на Еленовото езеро. Местният агент Хендърсън предаде предупреждението, получено от Нелсън Хаус и от югоизточната област. В станцията дойде пратеник и съобщи на Уилямс:
— В Нелсън върлува едра шарка! Шири се сред племето кри на езерото Уоластън. Един Бог знае какво зло ще причини на индианците в залива. Узнахме, че помита и племето чипеваиян между Албани и Чърчил.
Същия ден пратеникът замина с изморените си кучета.
— Отивам на запад да предупредя хората на Ревийон и да ги поздравя от компанията — каза той на тръгване.
Три дни по-късно се получи известие от Чърчил, че всички чиновници на компанията и всички поданици на Негово Величество британския владетел на запад от залива се готвят да се бранят от червения ужас. Щом Уилямс прочете известието на агента от Чърчил, стана по-бял от хартията, която държеше.
— Единственото нещо, което можем да направим — рече той, — е да изкопаем гробовете.
Прочете на висок глас съобщението пред всички мъже и мнозина от тях тръгнаха да разнесат вестта из територията на станцията. Кучетата бяха впрегнати набързо и във всяка шейна бе сложен по един топ червен плат. Лицето на Уилямс бе все така бледо, когато извади от магазините на компанията зловещите топове плат, вестители на смъртта, заразата и ужаса.
Ян тръгна към Чърчил и после се отправи на юг покрай Хазабала, където цялата област бе осеяна с капаните на ловците метиси и французи.
Намери най-напред хижата на Кроасе и жена му и остави там една част от плата. Кроасе на свой ред впрегна кучетата си и замина на юг с една четвърт от червения плат.
Между Хазабала и езерото Клокол Ян намери други три хижи и там също остави от плата. Четиридесет мили по на юг бяха капаните на Анри Ланглоа, най-големия ловец на лисици в станцията. На третия ден сутринта Ян тръгна да търси Ланглоа и след пладне намери една добре отъпкана пътека.
Отмина шест от капаните на Ланглоа, но всички бяха без примамка. Три от тях бяха отворени, а при седмия намери останките на една червена лисица, оглозгала до кокал. След още два капана намери белка без глава. Озадачен, Ян разгледа отпечатъците от обущата по снега. Най-скорошните бяха от няколко дни. Тогава подкара бързо кучетата си, без да се спира да разглежда капаните и накрая се спря в едно сечище. Оттук се виждаше хижата на ловеца, пред която висеше на прът зловещият червен знак.
Ян се отдалечи бегом. От глинения комин на хижата не излизаше никакъв дим. Прозорците бяха заледени. Ян извика няколко пъти, но не последва никакъв отговор. Нямаше признаци на живот. Стреля два пъти с пушката. Пак нищо. Тогава той обърна шейната на север и не даде отдих на кучетата, докато не зърна езерото Бейн.
Кучетата бяха като пребити. Къминс и Уилямс излязоха да го посрещнат пред магазина на компанията.