Мелиса, току-що разцъфтяла, се приспособи лесно към новия си живот. Не правеше нищо необичайно, нищо повече от онова, което би могла да направи една възпитана в почит към Бога и дома си жена. В свободните си часове учеше шест диви деца от станцията и всяка неделя ги запознаваше с някоя чудна притча от Библията. Помагаше и на болните — това бе част от от смисъла на живота й. Навсякъде носеше усмивката си, сърдечния си поздрав, замислената си сериозност. Разведряваше живота на тъжните и самотни северни хора.
И успя. Не защото бе различна от милионите жени като нея, а поради различието между четиридесетия и шестнадесетия паралел.
Преди няколко дни в ежедневието на станцията се бе случило едно чудно събитие. В малката хижа на Къминс и жена му се бе появил нов живот. Мелиса бе станала майка. В нямото обожание на хората имаше и нещо трогателно. Сега тя бе неразривна част от тяхното съществуване, действителна като светлината над полюса, като звездите нощем, като безграничните гори и дълбоките снегове.
После настъпи внезапна промяна и сянката на смъртта падна върху станцията, предизвиквайки необикновена скръб у обитателите й.
Къминс остана за миг пред осветената врата. Не каза нито дума. Но от уста на уста се разнесе вестта, че най-хубавото създание на света все още диша в малката хижа накрай гората.
— Чуваш ли и сега небесната музика, Мелиса? — коленичи отново до нея мъжът. — Много е хубава музиката тая вечер.
— Не беше същата — каза жената.
Опита се да погали лицето му, но Къминс не разбра усилието й, понеже нейната ръка остана неподвижна. Не видя и чезнещата нежност на големите изпълнени с любов очи, понеже неговите очи бяха пълни със сълзи. И жената не видя сълзите му.
— Музика! — промълви задъхано тя. — Джон, това е музиката… на моята страна!
Мъжът се изправи и се обърна към вратата. Сега и той я чуваше. Дали ангелите не идеха да вземат Мелиса? Никога не бе чувал такива звуци.
Излезе навън в нощта и тръгна по снега към края на елховата гора. Скръбта го задавяше и той все тъй протягаше ръце към божия пратеник, идещ за неговата любима. Къминс принадлежеше към един прост свят и не разбираше какви са тия толкова сладки звуци, които идваха от дълбочината на тъмната гора.
— Мелиса, Мелиса! — хълцаше той.
От сянката се отдели една фигура и с нея се приближи и музиката: сладка, лека, нежна. Джон Къминс се спря и погледна към небето. Сърцето му замря.
Изведнъж музиката стихна и той видя, че фигурата, залитайки, идваше насам. Пред него се спря непознато бледо момче.
— Заради музиката на цигулката… нещо за ядене! — прошепна то.
Отслабналата фигура се олюля и почти падна в ръцете на Джон. Отново се чу тих глас:
— Аз съм Ян Торо… с цигулката си!
Двамата влязоха в хижата. Там ги посрещна изпитото лице на жената и големите й тъмни очи се вторачиха в тях. Мъжът коленичи до нея, повдигна главата й и я сложи на гърдите си. Тя прошушна:
— Музиката на моя край… Цигулката! Джон Къминс рече тихо:
— Свири!
— Ах! Хубавият ангел е болен, много болен! — прошепна Ян и плъзна лъка по струните.
От цигулката се откъснаха толкова гальовни звуци, че Джон Къминс, притискайки жената до гърдите си, затвори очи и се заслуша… Когато отвори очите си, усети странен хлад. Душата на любимата му бе излетяла и трептеше като сладката музика от цигулката на Ян Торо.
ИСТОРИЯТА НА МУКИ
Няколко минути след като се бе откъснало и последното дихание от устните на жената, Ян Торо все още продължаваше да свири. Отчаяното ридание на Джон Къминс го сепна и го накара да спре. Нежно, сякаш да не я събуди от сън, мъжът сложи главата на Мелиса върху възглавницата и се отдръпна. Ян отпусна цигулката и го загледа. Къминс оправи косите и, съзерцавайки неподвижното и лице.
После очите им се срещнаха и Ян Торо разбра какво се бе случило. Притисна по-силно цигулката до сърцето си:
— Белият ангел… отлетя!
Къминс бе внезапно остарял. Повлече отмалели нозе към вратата и се спъна на прага.
Ян го последва, залитайки от слабост. Свиренето беше изчерпало последните му сили. Обзе го дива печал, когато двамата извърнаха глави към жената. Тя беше хубава и в смъртта си. Чертите й още пазеха нежната топлина на живота. Някога, преди много време, Ян познаваше едно такова лице и безкрайно го обичате. Пулсът му едва биеше, слабостта от неколкодневното гладуване замъгляваше погледа му и без да иска, той падна на леглото, като докосна с ръка косите на жената. От устните му се изтръгна сподавен вик. Изправи се бързо и единственият начин да изкупи това светотатство, бе да сложи отново цигулката на рамото си и да свири така, че само духът на жената и той самият да могат да чуват музиката.